Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Хей, трябва ли ти нещо друго, а? Имам такова, как се казва? „Бейлис“! Шоколадов ликьор! Е, това е такова, имитация, но можеш да му сипеш „О’бой“ [9] Шведска марка разтворими шоколадови напитки. – Б. пр. и водка и тогава, знаеш, става за пиене! Ако, знаеш... пиеш бързо!

Брит-Мари поклаща рязко глава. Тръгва към вратата, но нещо в онова с кухненския под като че ли я кара да се поколебае. Затова се обръща предпазливо, преди да си е променила мнението, но след това се обръща обратно.

Брит-Мари не е спонтанен човек, това трябва да е ясно. „Спонтанен“ е синоним на „нерационален“, такова е твърдото убеждение на Брит-Мари, а тя определено не е нерационална. Така че сега изобщо не ѝ е лесно. Но накрая все пак се обръща, а после се разколебава и пак се обръща, така че, в крайна сметка, стои с лице към вратата, когато снишава глас и пита, толкова близко до спонтанното, колкото ѝ е възможно:

– Случайно тук да предлагате „Сникърс“?

През януари в Борг се стъмва рано. Брит-Мари се връща в развлекателния център и седи сама на един от столовете в кухнята. Оставя външната врата отворена. Студът не я притеснява. Чакането също. Свикнала е. Така става. Има предостатъчно време да размишлява дали това, през което преминава в момента, е някакъв вид житейска криза. Чела е за тях. Хората получават такива постоянно.

Плъхът влиза през отворената врата в шест часá и двайсет минути. Сяда на кухненския праг и много бдително наблюдава „Сникърс“-а, който стои в чиния върху малка кърпа. Брит-Мари поглежда плъха строго, след което хваща решително едната си ръка с другата.

– Занапред ще вечеряме в шест часá. Като цивилизовани хора.

След известен размисъл добавя:

– Или плъхове.

Плъхът гледа шоколадовия десерт. Брит-Мари му е махнала опаковката и го е сложила в средата на чинията, а до нея е оставила прилежно сгъната салфетка. Гледа плъха. Прокашля се.

– Ха. Не ме бива особено да започвам такъв тип разговори. Мъжът ми казва, че съм социално некомпетентна. Всички казват, че той е много социален. Предприемач, разбирате ли.

Плъхът не отговаря и тя добавя:

– Много успешен. Много, много, много успешен.

Набързо обмисля дали да разкаже на плъха за житейската си криза. Мисли си, че би ѝ се искало да обясни, че е трудно да знаеш коя си, когато се окажеш сама, а цял живот преди това си живяла заради някого другиго. Но не иска да безпокои плъха. Затова приглажда една гънка в полата си и казва напълно формално:

– Искам да предложа споразумение. От вас се иска да се появявате за вечеря всеки ден в шест часá.

Тя прави пояснителен жест към шоколадовия десерт.

– Споразумението, ако го сметнете за взаимно изгодно, ще означава, че няма да ви оставя да лежите в стената и да миришете, ако умрете. А вие ще направите същото за мен. Така някой ще знае, че сме тук.

Плъхът пристъпва внимателно към шоколада. Протяга врат и го подушва. Брит-Мари бърше невидими трохи от скута си.

– Когато човек умре, бикарбонатът изчезва, разбирате ли. Затова човек лежи и мирише. Четох за това, след като Ингрид умря.

Мустаците на плъха вибрират скептично. Брит-Мари се прокашля извинително.

– Ингрид е сестра ми, разбирате ли. Тя умря. Притеснявах се, че ще мирише. Така разбрах онова за бикарбоната. Тялото произвежда бикарбонат, за да неутрализира корозивните киселини в стомаха. Когато човек умре, тялото спира да произвежда бикарбонат, при което корозивните киселини разяждат кожата и изтичат на пода. Оттам идва миризмата, разбирате ли.

Мисли си дали да добави, че тя самата винаги е смятала, че човешката душа се намира в бикарбоната. Щом той изчезне, не остава нищо. Само съседи, които се оплакват от миризмата. Но Брит-Мари не казва нищо. Не иска да притеснява плъха.

Плъхът изяжда вечерята си, но не казва, че е била вкусна.

Брит-Мари не пита.

Всъщност всичко започва тази вечер.

Зимата е мека и снегът се превръща в дъжд по пътя от небето до земята. Децата играят футбол в мрака, но сякаш не се вълнуват нито от астрономическите, нито от метеорологичните обстоятелства. Паркингът получава светлина по милост и само отчасти, благодарение на неоновия надпис на пицарията и прозореца на кухнята, откъдето Брит-Мари скришом наблюдава децата. Но ако трябва да сме честни, повечето от тях играят футбол толкова зле, че дневната светлина би подобрила способностите им да уцелват топката едва минимално.

Плъхът се е прибрал у дома. Брит-Мари е заключила вратата, измила е чиниите и е изчистила целия развлекателен център още веднъж. Сега стои до прозореца и гледа света. От време на време топката отива надалече, подскачайки между локвите, и тогава децата играят камък-ножица-хартия, за да решат кой да отиде да я вземе. На Брит-Мари това не ѝ изглежда особено хигиенично. Не защото има нещо против децата, Брит-Мари не е такава, но все пак смята, че човек трябва да се грижи поне малко за хигиената си дори когато играе. Когато Давид и Пернила бяха малки, Кент често им казваше, че Брит-Мари не може да играе игри, защото „не знае как“. Но това не е вярно. Брит-Мари знае много добре как се играе на камък-ножица-хартия. Просто не смята, че е хигиенично камъните да се увиват в хартия. Да не говорим за ножиците. Кой знае къде са били преди това.