Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Тук сме, нали? Тук сме! Така че сме отбор! Въпреки че взеха шибаното ни игрище и шибания ни клуб, а треньорът ни получи шибан инфаркт и умря, ние сме отбор!

Детето е вперило бесен поглед в нея и Брит-Мари потръпва нервно. Такъв език определено не подобава на цивилизован човек. Но сега по бузите на момичето внимателно се стичат сълзи, а Брит-Мари, изглежда, не може да прецени дали Вега смята да я прегърне, или да я удари. Брит-Мари оставя ясното впечатление, че намира и двата варианта за еднакво заплашителни.

– Ще ви помоля да почакате тук – казва тя паникьосано и затваря вратата.

Може да се каже, че това се случва малко преди да започне всичко.

Брит-Мари стои в мрака от другата страна на вратата. Вдишва мириса на влажна пръст и бикарбонат. Спомня си миризмата на алкохол и шума от футболните мачове на Кент. Той никога не излизаше на балкона. Страх го е от високото. Така че балконът беше само за нея. Единствен от всички неща. Брит-Мари винаги лъжеше, че е купила цветята, защото знаеше, че Кент ще каже нещо злобно, ако му разкаже, че ги е намерила в помещението с кофите за боклук, а понякога и на улицата. Оставени от някой изнесъл се съсед. Растенията ѝ напомняха за Ингрид, защото тя обичаше всичко живо. Така че Брит-Мари многократно е спасявала живота на бездомни растения, за да може да си спомня за сестра си, чийто живот не можа да спаси дори един-единствен път. Но не можеше да каже това на Кент.

Кент не вярва в смъртта, а в еволюцията. „Еволюция“, кимаше той одобрително, когато гледаше документално предаване, в което лъв изяжда ранена зебра: „Така се разчистват слабите. Става дума за оцеляването на вида, това е важното. Ако не те бива още от самото начало, може би трябва да схванеш намека и да освободиш място за някой по-силен, нали?“.

С такъв човек не можеш да обсъждаш балконски растения.

Или тъга.

Пръстите на Брит-Мари треперят леко, когато тя вади мобилния си телефон. Момичето от Агенцията по заетостта вдига след третия опит.

– Ало? – изпухтява момичето.

Брит-Мари си поема дълбока, всецяло грижовна глътка въздух.

– Така ли се отговаря? Задъхано? – чуди се тя.

– Брит-Мари? Във фитнеса съм! – виква момичето.

– Сигурно ти е приятно – констатира Брит-Мари.

– Случило ли се е нещо? – въздъхва момичето.

– Тук има деца. Казват, че искат да гледат някакъв мач в развлекателния център.

– А, мачът, да! И аз ще го гледам – отговаря момичето въодушевено.

– Не бях информирана, че в работните ми задължения влизат деца – казва Брит-Мари никак невъодушевено.

В другия край на линията момичето изстенва по съвсем ненужно нетърпелив начин.

– Брит-Мари, съжалявам, но не мога да говоря по телефона във фитнеса.

Но после изстрелва:

– Но... слушай... това всъщност е добре, нали? Ако децата са там и гледат футбол, тогава ще знаят, ако умреш!

Момичето се засмива отсечено. После настава много, много, много дълга тишина. Накрая се чува решителната въздишка на момичето, придружена от звука на спираща пътека за бягане.

– О’кей, извинявай, Брит-Мари, пошегувах се. Това беше напълно ненужно от моя страна. Не исках да... ало?

Брит-Мари вече е затворила. Половин минута по-късно отваря вратата, държейки пред себе си изпраните и прилежно сгънати футболни фланелки.

– Във всеки случай, няма да влезете вътре с тия кални дрехи, тъкмо измих пода! – казва тя на децата, но се спира.

Сред тях има полицай. Нисък и закръглен е, а косата му изглежда като тревна площ, която предния ден някой е покрил с барбекюта за еднократна употреба.

– Какво сте направили сега? – изръмжава Брит-Мари на Вега, само леко обвинително.

– Как така какво сме направили? – изръмжава Вега, обръща се веднага към полицая и посочва Брит-Мари: – Тя не ни дава да гледаме мача!

Брит-Мари веднага посочва Вега и се вторачва в полицая:

– Вчера тези деца ме простреляха в главата!

– НЕ НАРОЧНО! – изкрещява Вега.

Полицаят ги гледа раздвоено, но накрая очевидно решава, че най-авторитетното нещо, което може да направи, е да подаде един стъклен буркан на Брит-Мари.

– Казвам се Свен. Исках само да те поздравя с добре дошла в Борг. Това е конфитюр.

Брит-Мари наблюдава буркана с конфитюр в ръцете му. Вега гледа Свен. Той се чеше непохватно по различни части на униформата.

– Конфитюр от боровинки. Сам съм го правил. Ходих на курс. В града.

Брит-Мари го оглежда внимателно от глава до пети. Спира погледа си за кратко, когато стига до ризата, опъната над корема му.