Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Улавя го за яката, но той вече си е обул обувките и е прекрачил прага. Брит-Мари пъхва крака в собствените си обувки и се втурва обезумяла след него.

– НЕ с праната фланелка! – изкрещява тя, преди дъждът да се посипе по фризурата ѝ.

Момчето стои на два метра от нея, прегърнало калната футболна топка.

– Извинявай – промърморва то, гледайки към коженото кълбо.

Брит-Мари не знае дали моли за прошка нея или топката. Държи ръце над косата си, така че дъждът да не унищожи прическата ѝ. Момчето поглежда към нея и се усмихва първо искрено, после засрамено, а накрая надолу към земята.

– Може ли да те питам нещо? – пита то.

– Моля? – казва Брит-Мари, а по лицето ѝ се стичат дъждовни капки.

– Можеш ли да ми помогнеш да си оправя косата? – измънква Пирата, избягвайки да я гледа в очите.

– Какво каза? – пита Брит-Мари, наблягайки на „какво“ и вперила поглед в едно кално петно, което топката е оставила върху праната фланелка.

– Утре имам дейт [12] Среща (от англ.). – Б. пр. . Щях, мислех си, исках да те попитам дали можеш да ми помогнеш с прическата ми – успява да каже момчето.

Брит-Мари кима сякаш това е нещо типично.

– Тук, в Борг, разбира се, нямате фризьори, не. Това също се пада на мен, разбира се, това ли имаш предвид? Това ли?

Момчето поклаща глава, гледайки в топката.

– Косата ти изглежда добре. Мислех си, че те бива с косите, защото твоята е хубава. В Борг няма фризьорски салон, затвориха го.

Дъждът поотслабва. Брит-Мари продължава да държи дланите си като наклонен покрив над прическата си, така че капките падат вътре в ръкавите на сакото ѝ.

– Така ли се казва в днешно време? „Дейт“? – казва тя леко замислено.

– Как се е казвало преди? – пита момчето и вдига поглед иззад топката.

– По мое време се наричаше „среща“ – казва Брит-Мари уверено.

Вярно, може и да не е експерт в областта, това си го признава. Ходила е на среща само с две момчета. За едното се ожени. Дъждът спира изцяло, докато стоят навън – тя и момчето с червената коса и калната топка.

– Ние казваме дейт, или поне аз така казвам – измърморва момчето.

Брит-Мари си поема дълбоко дъх и избягва неговото избягване на зрителен контакт.

– Ще трябва обаче да те информирам, че в момента не мога да ти отговоря, защото списъкът ми със задачи е в чантата – казва тя тихо.

Момчето веднага започва да кима с обезпокоителен ентусиазъм.

– Няма проблеми! Утре мога по всяко време!

– Ха. Тук, в Борг, разбира се, не ходите на училище, това се вижда – констатира Брит-Мари.

– Още сме в коледна ваканция – казва момчето.

Последвалото мълчание внезапно е нарушено от еуфоричните викове на децата в развлекателния център. Брит-Мари така се стряска, че хваща момчето за тениската, а то така се изненадва, че тиква топката в ръцете ѝ. Сакото ѝ се изцапва с кал. Половин секунда по-късно мъжете в пицарията изревават толкова силно, че неоновият надпис отгоре се разтреперва.

– Какво се случва? – пита Брит-Мари с паникьосан поглед и пуска топката на земята.

– Вкарахме гол! – надава вой пиратското момче, преливащо от щастие.

– Кои ние? – иска да знае Брит-Мари.

Пиратското момче вдига топката и поглежда Брит-Мари така, сякаш му е задала философски въпрос.

– Нашият отбор – казва неразбиращо.

– Бях останала с впечатлението, че нямате отбор! – възразява Брит-Мари.

– В смисъл: отборът, за който викаме! По телевизията! – пробва да обясни момчето.

– Какво искаш да кажеш с това? – интересува се Брит-Мари.

Момчето зяпва.

– Ами, значи... отборът, на който... сме привърженици.

Брит-Мари сключва раздразнено ръце пред себе си.

– Малки ми приятелю, отборът не е ваш, ако не играете в него – пояснява тя.

Момчето размишлява над това за миг. После като че ли стисва топката по-здраво.

– Викали сме за отбора по-дълго, отколкото повечето футболисти са играли в него. Така че е повече наш, отколкото техен.

– Това е нелепо – изсумтява Брит-Мари.

В следващия миг трясването на вратата на развлекателния център прорязва януарската нощ. Брит-Мари се обръща ужасено и се затичва натам. Момчето се затичва след нея. Вратата е заключена отвътре.

– Ясно, заключили са ни, за да не влезем! Понеже бяхме навън, когато вкарахме гол! – изстенва задъхано и щастливо Пирата.

– Какво, за Бога, искаш да кажеш с това? – настоява да знае Брит-Мари, дърпайки отчаяно дръжката.

– Ами, важно е да сме навън, защото бяхме тук, когато вкарахме! Тук сме на късмет! – виква момчето, все едно в това има някакъв смисъл.