Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Нямам фланелка с вашия размер – информира го тя.

Свен се изчервява.

– Не, ненене, разбира се, нямах това предвид. Аз само... добре дошла в Борг! Само това исках да кажа!

Той натиква буркана в ръцете на Вега и заедно със спорадичната си коса се отдалечава от развлекателния център и тръгва през паркинга към пицарията. Вега поглежда буркана с конфитюр. Омар поглежда празния безименен пръст на Брит-Мари и се ухилва.

– Омъжена ли си?

Брит-Мари сама се шокира, щом забелязва колко бързо идва отговорът:

– Разделени сме.

За пръв път го казва на глас. Омар се ухилва още по-широко и кима към Свен.

– Свен е свободен, да знаеш!

Брит-Мари чува как другите деца се кикотят. Натиква фланелките в ръцете на Омар и грабва буркана от ръцете на Вега.

– Защо тогава е с униформа?

Децата млъкват неразбиращо.

– А? – казва Омар.

– Защо носи полицейска униформа, ако е свободен? Трябва да я носи само когато е на работа, за Бога! – отбелязва Брит-Мари обезпокоено.

После изчезва в мрака на развлекателния център. Около половин дузина деца стоят на прага и въртят очи.

Така започва всичко.

Футболът е странна игра, защото не моли да го обичаш. Изисква го.

Брит-Мари обикаля неспокойно в развлекателния център, подобно на нещастен призрак, в чийто гроб някой е решил да отвори дискотека. Децата, облечени с белите фланелки, седят на дивана и пият безалкохолно. Разбира се, Брит-Мари се е погрижила да седят върху кърпи, защото няма достатъчно бикарбонат, за да почисти всички деца. И, естествено, се е погрижила да имат подложки за кенчетата. Тъй като не намери истински подложки, Брит-Мари използва двойни парчета тоалетна хартия, които сгъна на две. Нуждата не признава закони, но дори тя би трябвало да разбира, че не можеш просто да оставиш кенче с безалкохолно право върху масата. Такова е твърдото убеждение на Брит-Мари.

Тя им дава и чаши. Едно от децата – онова, за което Брит-Мари никога не би казала, че е с „наднормено тегло“, естествено, но което все пак изглежда все едно е изпило и безалкохолните на цял куп други деца – ѝ казва весело, че „предпочита да пие от кенчето“.

– Определено не, тук пием от чаши – отсича Брит-Мари с безкомпромисна артикулация.

– Защо? – пита момчето.

– Защото не сме животни – информира го Брит-Мари.

Момчето поглежда кенчето си, мисли дълго, после пита:

– Кое животно, освен човека, може да пие от кенче?

Брит-Мари не отговаря. Вместо това вдига дистанционните от пода и ги слага на масата, при което веднага отскача ужасено няколко метра назад, тъй като досега плахите момчета на дивана изведнъж изревават в унисон „НЕЕЕ!“, все едно Брит-Мари е хвърлила дистанционните в лицата им.

– Никакви дистанционни на масата! – изсъсква безалкохолното момче изплашено.

– Това е на карък! Сега ще загубим! – виква Омар, втурва се напред и ги събаря обратно на пода.

– Кои ние? – пита го Брит-Мари, сякаш той не е с всичкия си.

Омар сочи възрастните мъже по телевизора, които съвсем очевидно не знаят за съществуването му.

– Ние! – повтаря той категорично, все едно това би трябвало да означава нещо.

Брит-Мари забелязва, че е облякъл фланелката си с гърба напред. Тя приглажда косата си и започва да се чувства стресирана.

– Не одобрявам викането вътре. Не одобрявам и да носим дрехите си на обратно като някакви гангстери – отбелязва тя и вдига дистанционните от пода.

– Ще загубим, ако я облека правилно – пояснява Омар и посочва футболния мач по телевизора.

Сякаш подобна представа за света е напълно разумна.

Брит-Мари дори не знае как да се отнесе към подобно количество глупости, затова отнася дистанционните и калните дрехи на децата в пералното помещение. Обръща се, след като е пуснала машината, и вижда червенокосото момче да стои смутено пред нея.

Брит-Мари хваща едната си ръка с другата. Изглежда, не е готова за още разговори.

– Суеверни са, всичко трябва да е като предния път, когато спечелихме – казва момчето, същевременно обяснявайки и защитавайки поведението на останалите.

– Кои сме „ние“? – повтаря Брит-Мари и се вторачва в телевизора, където възрастни мъже с фланелки с рекламни послания на чужд език търчат наоколо.

За момчето този въпрос като че ли не означава нищо.

– Ние – казва то.

– Ха – казва Брит-Мари.

Момчето кима внимателно.

– Аз бях този, който те уцели в главата с топката вчера. Не беше нарочно. Хич не ме бива в прицелването. Надявам се, че не съм ти развалил прическата.