Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Така че докато Ингрид задобряваше във всичко, свързано със света навън, Брит-Мари се зае да задобрява в нещата, свързани с дома. Чистеше. Правеше така, че всичко да е хубаво и спретнато. Сестра ѝ го забелязваше. Забелязваше и нея. Брит-Мари решеше косата ѝ всяка сутрин, а сестра ѝ никога не забравяше да каже „Благодаря, Брит, чудесно се получи!“, докато въртеше глава пред огледалото в такт с някоя песен от плочите си. Брит-Мари нямаше плочи. Хората нямат нужда от плочи, когато имат голяма сестра, която ги забелязва.

Ингрид липсва на Брит-Мари. Липсва ѝ повече от балкона.

На вратата се чука и Брит-Мари подскача, все едно някой е нахлул вътре с брадва в ръка. Отвън стои Вега. Без брадва. За сметка на това от нея капе дъждовна вода и кал по пода. Брит-Мари крещи вътрешно.

– Защо не запалиш лампите? – пита Вега и се взира в мрака.

Брит-Мари хваща лявата си ръка с дясната.

– Не работят, малка приятелко.

– Пробва ли да смениш крушките, а? – пита Вега, сбърчила чело, сякаш с всички сили опитва да се въздържи да не изкрещи „МАЛКА ПРИЯТЕЛКО“ веднага след въпроса.

Омар се появява до нея. Има кал по ноздрите. И вътре в тях. Брит-Мари дори не може да проумее как нещо такова е възможно. Все пак съществува закон за гравитацията, за Бога.

– Крушки ли ти трябват? Имам страшни нискоенергийни крушки! На специална цена! – казва той ентусиазирано и сваля раницата си.

Вега го рита по пищяла. После поглежда Брит-Мари с насилената дипломатичност на тийнейджърка.

– Може ли да гледаме мача тук? – пита тя.

– Кой... мач? – пита Брит-Мари.

– Мачът! – отговаря Вега, горе-долу както човек би казал „Папата!“, ако някой го попита: „Кой папа?“.

Брит-Мари разменя местата на ръцете си и хваща дясната с лявата.

– По какво?

– Футбол! – възкликват Вега и Омар в един глас и зяпват Брит-Мари така, както зяпнаха децата на Кент веднъж, когато бяха много малки, а Кент взе, че направи кавички с пръсти, когато каза „Дядо Коледа“.

– Ха – измърморва Брит-Мари и поглежда отвратено калта.

Не калта по децата, естествено. По дрехите. Брит-Мари не се отвращава от деца.

– Той винаги ни разрешаваше да гледаме тук – казва Вега и сочи снимката на стената, онази на възрастния мъж с тениската „Банк“ в ръце.

На една друга снимка точно до нея същият мъж стои пред някакъв камион. Облечен е с яке и на единия джоб на гърдите му пише „ФК Борг“, а на другия – „Треньор“. Якето трябва да се изпере, забелязва Брит-Мари. Това градче като че ли никога не е чувало за бикарбонат.

– Не са ме информирали за това. Най-добре се свържете с този човек – казва Брит-Мари.

Мълчанието изсмуква въздуха между тях.

– Той е мъртъв – накрая казва Вега на обувките си.

Брит-Мари поглежда към мъжа на снимката. После към дланите си.

– Това е... ха. Съжалявам да го чуя. Но все пак не мога да бъда винена за това – казва тя.

Вега се взира в нея с омраза. После сръчква Омар и изръмжава:

– Хайде, Омар, да се махаме. Майната ѝ.

Вече се е обърнала и е направила няколко крачки, когато Брит-Мари забелязва, че другите деца, три броя, стоят няколко метра по-назад и чакат. Всичките са на ранна тийнейджърска възраст. Едно червенокосо, едно чернокосо и едно с висок холестерол. Не че Брит-Мари има предразсъдъци, но погледите им я карат да се чувства някак обвинена. Брит-Мари не оценява това чувство. В пицарията свети. Прозорците разкриват поне един телевизор там, вътре.

– Мога ли да попитам защо не гледате този футбол в пицарията, или автосервиза, или каквото е там в момента, щом е толкова важно? – пита Брит-Мари съвсем учтиво и в никакъв случай конфликтно.

Омар изритва топката към паркинга и казва тихо:

– Там пият. Ако загубят.

– Ха. А ако спечелят? – пита Брит-Мари.

– Тогава пият още повече. Затова той винаги ни даваше да гледаме тук – отговаря Омар и отново посочва мъжа на снимката.

Брит-Мари сключва ръце пред себе си още по-здраво.

– Ха. Ха.

После се съвзема и веднага вмята:

– А в това градче, разбира се, нямате телевизори у дома, така ли?

Този път отговаря Вега, която вече се намира на десет метра от развлекателния център. Всяка нейна сричка е като затегната с тел.

– У нас няма да се побере целият отбор, а ние гледаме мачовете заедно! Като отбор!

Брит-Мари бърше прах от полата си.

– Бях останала с впечатлението, че вече нямате отбор.

– ИМАМЕ ОТБОР! – изкрещява Вега рязко и се запътва обратно към Брит-Мари с широки крачки.

Когато стига на метър-два от нея, Вега размахва пръст и изревава: