Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Разбира се, че не, разбира се.

Брит-Мари вижда мъжете с бради и шапки да излизат от пицарията. Те кимат на Свен, а той им махва в отговор. Сякаш не забелязват Брит-Мари.

Полицаят се забързва към полицейския автомобил, хванал саксиите под мишница, после се забързва обратно и тръгва редом с Брит-Мари. Не я хваща под мишница, но държи ръката си на няколко сантиметра от нейната, без да я докосва. Така че да може да я улови, ако тя се подхлъзне.

Брит-Мари държи бамбуковата завеса като чадър над косата си. Бамбуковите завеси вършат отлична работа като чадъри, особено ако човек иска да има много зле функциониращ чадър. Така че Брит-Мари продължава да държи завесата над главата си по време на цялото пътуване, за да не види полицаят, че прическата ѝ се е развалила.

– Бих искала да помоля да спрем при някой банкомат, за да мога да платя за стаята – казва тя с интонация, която е някъде по средата между разумната интонация, с която да помолиш за нещо такова в такси, и тази, с която да помолиш за нещо такова в полицейска кола.

– Ако няма да е проблем. Не искам да безпокоя никого – добавя тя обезпокоено.

– Не ме безпокоиш! – казва полицаят необезпокоено.

Говори през цялото време, точно както правеше Кент всеки път, когато пътуваха с кола. Но сега е различно, защото Кент винаги разказваше разни неща. Полицаят задава въпроси. Това дразни Брит-Мари. Така става, когато някой се интересува от теб, а ти не си свикнала на такова отношение.

– Как ти се стори мачът? – пита той.

– Бях в тоалетната – казва Брит-Мари.

Раздразва се нечувано много от собствените си думи. Защото казаното, ако човек си извади прибързано заключение, звучи сякаш е имала сериозни проблеми с червата. Полицаят не отговаря веднага, така че Брит-Мари си вади заключението, че той си е извадил тъкмо такова заключение, а не ѝ се нрави полицаят да седи и да си вади прибързани заключения. Затова добавя остро:

– Всъщност нямам проблеми с червата, но беше важно да стоя в тоалетната, за да не се обърка нещо с мача!

Той се засмива. Тя не знае дали се смее на нея. Той спира, когато забелязва, че Брит-Мари явно не оценява смеха му.

– Как стана така, че се премести тъкмо в Борг? – любопитства полицаят.

– Бях назначена тук – отговаря Брит-Мари.

Краката ѝ са заровени сред празни кутии от пица и хартиени торбички от ресторанти за хамбургери. На задната седалка има статив и купчина четки и картини.

– Ходя на курс по рисуване с акварелни бои, в града! Харесват ли ти картините? – пита полицаят въодушевено, щом вижда накъде гледа Брит-Мари.

– Не – казва тя.

Той барабани засрамено по волана.

– Разбира се, разбира се, нямам предвид собствените ми картини, разбира се. Аз самият съм просто щастлив аматьор, имам предвид като цяло, естествено. Истинските картини. Красивите.

Една част от Брит-Мари иска да каже „твоите картини също са красиви“, но една друга, много по-разумна част, веднага отговаря:

– У дома нямаме картини. Мъжът ми не обича изкуство.

Полицаят кима мълчаливо. Стигат до града, който се намира на две мили от Борг. В действителност той също представлява по-скоро градче. Точно като Борг, само че малко по-голямо. Запътил се е в същата посока, просто не толкова бързо. Брит-Мари тегли пари от банкомата, който се намира до един солариум. Тя изобщо не намира това за хигиенично, тъй като е чела, че солариумите причиняват рак, а ракът определено не е хигиеничен.

Отнема ѝ известно време да изтегли парите, защото толкова се старае да скрие ПИН кода си, че сама не вижда кои копчета натиска. Този процес никак не се улеснява от факта, че Брит-Мари продължава да държи бамбуковата завеса над главата си. Не ѝ се мисли какво биха си помислили хората, ако наблизо имаше такива.

Но полицаят не ѝ казва да побърза. За своя изненада, тя осъзнава, че това ѝ харесва. Кент все ѝ повтаряше да побърза, независимо колко бързо вършеше нещата. Брит-Мари сяда обратно в полицейската кола и започва да чувства, че може би трябва да каже нещо социално. Затова си поема дълбоко дъх, посочва празните кутии и торбички по пода и казва:

– Разбира се, в града нямат курс по готварство, не.

Полицаят грейва.

– Напротив, напротив! Ходих на един, където ни учиха да приготвяме суши! Ти някога правила ли си суши?

– Определено не. Мъжът ми не обича чуждестранна кухня – отговаря разумната част от Брит-Мари.

Полицаят кима разбиращо.

– Естествено, естествено. То при сушито няма много готвене. Най-вече се... реже. А и аз не съм правил много суши, ако трябва да съм честен. След курса, имам предвид. Не е толкова приятно да готвиш само за себе си, ако ме разбираш.