Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Той се усмихва засрамено. Тя изобщо не се усмихва.

– Не – казва Брит-Мари.

Влизат в Борг. Накрая полицаят като че ли събира смелост да смени темата.

– Както и да е, беше мило от твоя страна да вземеш хлапетата под крилото си. В днешно време не е лесно да отраснеш в Борг. Нали разбираш, децата имат нужда някой да ги забелязва.

– Никого не съм взимала под крилото си, те определено не са моя отговорност! – протестира Брит-Мари.

Полицаят така разтърсва глава, че бузите му се разклащат.

– Нямам това предвид, разбира се, разбира се, просто исках да кажа, че те харесват. Хлапетата. Не съм ги виждал да харесат някого, откакто предишният им треньор почина.

– Какво искате да кажете с „предишния“? – пита Брит-Мари намусено, както прави човек, когато една вечер внезапно стане треньор на футболен отбор, без никой да му го съобщи.

– Аз, да, не, просто имам предвид, разбира се, че те много се радват, задето пристигна в Борг – казва полицаят, както казва човек, когато под „те“ има предвид „ние“, след което пита:

– Какво работеше, преди да дойдеш тук?

Брит-Мари не отговаря. Вместо това зяпа къщите, покрай които минават. Пред всяка втора има табела „Продава се“, забита в полянката отпред, така че Брит-Мари констатира сухо:

– Изглежда, много от живеещите в Борг не искат да живеят в Борг.

Устните на полицая правят това, което правят едни устни, когато опитват да потиснат мъката. Извиват се нагоре, въпреки че раменете им казват да не го правят.

– Финансовата криза ни удари тежко, след като спедиторската компания освободи всички шофьори. Хората с табелите са тези, които още се надяват да продадат къщите си. Останалите са се отказали. Младежите бягат по градовете. Накрая тук ще останат само старите кучета като мен, защото само ние имаме работа.

– Финансовата криза свърши. Мъжът ми каза така, той е предприемач – осведомява го Брит-Мари.

Полицаят кима веднага, все едно се критикува.

– Да, аз не знам нищо за тези неща. Разбира се, че не. Мъжът ти сигурно е прав.

Брит-Мари крие под завесата както косата си, така и бялата ивица на безименния си пръст. Насочва погледа си към градчето, в което дори жителите му не искат да живеят.

– И се забавлявате с футбол, доколкото разбирам – казва тя най-накрая.

Зениците на полицая се разширяват, а гласът му зазвучава така, сякаш той рецитира стихотворение:

– Сещам се за следния цитат: „Хората обичат футбола, защото това е инстинктивна игра. Ако вървиш по улицата и към теб се затъркаля футболна топка, ще я ритнеш. Поради същата причина се влюбваме – просто защото не знаем как да не го правим“.

Полицаят се усмихва отнесено.

– Кой го е казал? – чуди се Брит-Мари.

– Веднъж го чух от стария треньор на децата. Красиво, нали? – казва полицаят.

– Нелепо – казва Брит-Мари, въпреки че ѝ се иска да каже „поетично“.

Той хваща волана по-здраво.

– Разбира се, разбира се, просто исках да кажа, че... всички обичат футбол, нали? Така да се каже? – казва той накрая.

Сякаш така функционира светът.

Спират пред малка сива квадратна къща на два етажа. В един от дворовете от другата страна на пътя стоят две жени, които са толкова стари, че изглеждат така, сякаш живеят в градчето още отпреди то да стане градче. Подпират се на ролатори и зяпат подозрително полицейския автомобил. Свен им махва. Те не му махат в отговор. Дъждът е спрял, но Брит-Мари продължава да държи бамбуковата завеса над главата си. Свен позвънява на вратата на сивата къща. Отваря му сляпата жена, квадратна като къщата. Не че Брит-Мари би я нарекла „дебела“, естествено, но във всеки случай, жената държи шоколадов десерт в ръка.

– Здрасти, Банк – казва полицаят приятелски.

– Здрасти, Свен. Тя с теб ли е? – казва Банк равнодушно и посочва с бастуна си по посока на Брит-Мари.

– Да! Това е Брит-Мари – казва полицаят и прави радостен жест към Брит-Мари, все едно има смисъл да го прави.

– Стаята струва двеста и петдесет крони на седмица, без кредити. Можеш да я наемеш само докато продам къщата – изръмжава Банк и се прибира обратно, без да ги покани вътре.

Брит-Мари тръгва след нея, вървейки на пръсти, защото подът е толкова мръсен, че не иска да стъпва по него дори с обувки. Бялото куче лежи в антрето, обградено от нескопосано опакованите кашони, нахвърляни безразборно наоколо. Брит-Мари предполага, че това се дължи на небрежност, а не на факта, че тази „Банк“ е сляпа. Брит-Мари не си вади прибързани заключения, затова е сигурна, че слепите също могат да бъдат небрежни.