Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Някоя се засмива нехайно.

– Хлапета, знаеш. Проклет футбол. Но не се ядосвай, не се целеха в теб!

Брит-Мари опипва подутината на челото си.

– Лицето ми мръсно ли е? – пита тя едновременно тревожно и обвинително.

Някоя поклаща глава и насочва количката обратно към пицата си. Погледът на Брит-Мари попада засрамено върху двама мъже с бради и шапки, които седят на маса в ъгъла, обградени от чаши за кафе и вечерни вестници. Струва ѝ се доста неприятно да лежи в безсъзнание пред хората, докато те си пият кафето, но мъжете не ѝ обръщат внимание.

– Припадна само малко – казва Някоя безгрижно, като набляга на „малко“, а не на „припадна“, след което минава покрай нея с количката, докато части от пицата се насочват рязко от устата към пуловера ѝ.

Брит-Мари вади много малко огледало от ръчната си чанта и разтърква чело. Смята, че е крайно неприятно да припаднеш, но далеч не толкова неприятно, колкото да припаднеш мръсен. Ами ако беше умряла? Докато хората си пият кафето. Какво щяха да си помислят за нея?

– Откъде знаете, че не са се целели в мен? – пита тя със съвсем лека нотка критичност в гласа.

Някоя разперва ръце.

– Уцелиха те. Целят ли се в нещо, не уцелват. Децата са пълен шит на футбол.

– Ха – казва Брит-Мари.

– Всъщност не сме толкова зле... – измърморва тийнейджърката оскърбено.

Брит-Мари вижда, че тя държи топката в ръце. Както държиш футболна топка, когато това е единственият начин да се възпреш да я риташ постоянно.

Някоя прави окуражителен жест към момичето.

– Казва се Вега. Работи тук!

– Не трябва ли да си на училище? – пита Брит-Мари, без да изпуска топката от очи.

– Не трябва ли да си на работа? – отвръща Вега и държи топката така, както държиш за ръка мъжа, в когото си влюбена.

Брит-Мари стисва по-здраво чантата си.

– Моля за разрешение да те уведомя, че отивах именно на работа, когато ме простреляха в главата. Аз съм портиер в развлекателния център, определено. Днес е първият ми ден.

Устата на Вега се отваря изненадано. Сякаш новата информация по някакъв начин променя всичко. Но момичето не казва нищо.

– Портиер? Ама така кажи, лелче! Имам такова, как се казва? Препоръчано писмо! С ключ! – виква Някоя вместо това.

– Информираха ме, че трябва да взема ключовете от Пощата – поправя я Брит-Мари грижовно.

– Тя е тук! Закриха Пощата, нали се сещаш! – възкликва Някоя и отива зад бара, все още държейки бутилката водка.

Настава кратко мълчание. Откъм вратата се чува звън и чифт мръсни ботуши стъпват на неизмития под, нарушавайки тишината. Някоя се показва иззад бара и се провиква:

– Здрасти, Карл! Пакетът е у мен, чакай!

Брит-Мари се обръща и тежък удар по рамото едва не я събаря на земята. Тя поглежда нагоре и вижда гъста брада да я гледа изпод неоправдано мръсна шапка с козирка.

– Гледай къде ходиш – изръмжава нещо между шапката и брадата.

Брит-Мари, която всъщност стои на място, се чувства дълбоко объркана. Затова стиска здраво чантата си и отговаря:

– Ха.

– Ти налетя върху нея! – изсъсква Вега внезапно иззад гърба ѝ.

Това изобщо не се харесва на Брит-Мари. Обърква се, когато някой я защитава. Така става, когато човек не е свикнал на такова отношение.

Някоя се появява с пакета на Карл. Той поглежда раздразнено към Вега и враждебно към Брит-Мари. После кимва кисело на двамата мъже на масата в ъгъла. Те му кимват още по-кисело в отговор. Вратата иззвънява щастливо, когато Карл я затваря след себе си. Все пак не разбира какво се случва около нея.

Някой потупва окуражително Брит-Мари по рамото.

– Шит, не му обръщай внимание. Карл има такова, как се казва? Лимон в задника, нали се сещаш?

Брит-Мари като че ли не се сеща съвсем. Това, изглежда, не е от значение за Някоя.

– Той е сърдит, знаеш, на живота, вселената и всичко останало. Тукашните не харесват хората от големите градове, знаеш – казва тя на Брит-Мари и кимва към мъжете на масата, докато произнася „тукашните“.

Двамата си четат вестниците и си пият кафето, сякаш жените ги няма.

– Как е разбрал, че съм от голям град? – чуди се Брит-Мари.

Някоя върти очи. Брит-Мари не знае как да тълкува това, така че се заема да оцени петното от сос върху сакото си. Би предпочела да беше кръв, защото тя може да се изчисти с бикарбонат. Брит-Мари не знае как стоят нещата със соса за пица.

– Ела! Ще ти покажа развлекателния център, а? – виква Някоя и тръгва към вратата.

Брит-Мари поглежда към останалата част от помещението, която се простира встрани от пицарията/медицинския център/пощенския клон. Пълна е с рафтове и хранителни стоки. Все едно е магазин.