Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Момичето придоби донякъде такова изражение, сякаш смяташе, че Брит-Мари всъщност сама си е виновна. Затова натисна бутона „принтирай“ и после стана каквото стана.

Сега Брит-Мари е в Борг, а колата ѝ е експлодирала. Това не е оптималното начало на първия работен ден, наистина не е.

Не защото Брит-Мари е критична. Съвсем не. Брит-Мари не е от критичните хора.

Но чувства, че би било по-добре, ако Кент беше тук, да.

Момичето от Агенцията по заетостта получава ново телефонно обаждане три минути след обаждането за експлодирала кола.

– Къде се предполага, че мога да намеря почистващи препарати? – чуди се Брит-Мари.

– А? – чуди се момичето.

– Каза да ти се обадя, ако имам въпроси за работата – информира Брит-Мари.

Гласът на момичето звучи все едно се намира в буркан.

– Много зле те чувам, Брит-Мари, сигналът ли е слаб?

Брит-Мари въздъхва крайно търпеливо и повтаря колкото се може по-бавно:

– Каза да ти се о-б-а-д-я, ако имам въпроси за р-а-б-о-т-а-т-а. Това е въпрос, свързан с работата. Къде са почистващите препарати?

– А? Не знам! – отговаря гласът в буркана.

Брит-Мари не повишава глас. Съвсем не. Просто артикулира.

– Сега ме чуй, мила ми малка приятелко. Възнамерявам да посетя онзи пощенски клон, откъдето ми каза да взема ключовете за развлекателния център, но няма да стъпя във въпросния център, преди да си ме информирала къде се намират почистващите препарати!

– Ама нали ти казвам, че не знам! – отговаря гласът в буркана.

Брит-Мари разперва ръце и почти изпуска телефона.

– В момента стоя пред развлекателния център и прозорците му са нечувано мръсни. Просто нечувано. В това градче в собствената си мръсотия ли се въргалят?

– Не знам! – изкрещява момичето.

– А кой знае тогава? – изкрещява Брит-Мари.

– Ами... такова... не знам. БРИТ-МАРИ, ЧУВАМ ТЕ МНОГО ЛО...

Брит-Мари е на път да я прекъсне, поставяйки под въпрос ползата от Агенцията по заетостта, при положение че очевидно не знаят абсолютно нищо за позициите, които предлагат, но самата тя е прекъсната от футболната топка, която отново се задава, търкаляйки се към паркинга. Брит-Мари не я харесва. Не е нищо лично, не е решила да не харесва тъкмо тази топка, просто не харесва всички футболни топки. Съвсем непредубедено.

Топката е преследвана от две деца. И тя, и те определено са мръсни. Дънките на децата са скъсани при бедрата. Те улавят топката, изритват я в противоположната посока и отново изчезват зад развлекателния център. Едно от тях залита и се подпира на прозореца, оставяйки черен отпечатък върху стъклото.

– Залезът на боговете! – възкликва Брит-Мари ужасено.

Тя често прибягва до този израз. „Залезът на боговете.“ Доста е многозначен, поне така, както го използва Брит-Мари, но най-често означава, че това, което се е случило току-що, би трябвало да бъде класифицирано като криминална проява. Не че Брит-Мари е критичен човек, нали, но все пак.

– Какво се случва? – пита момичето от другия край на линията, когато Брит-Мари млъква.

– Онези деца не трябва ли да са на училище? – задава контравъпрос Брит-Мари и си отбелязва да сложи още една удивителна след „Купи „Факсин“!“ в списъка. Ако в това градче изобщо има магазин за домашни потреби.

– А? – казва момичето.

– Ама моля те, трябва да престанеш да казваш „а“ през цялото време, така звучиш като плиткоумна – отбелязва Брит-Мари.

– Но... такова... много лошо те чувам, Брит-Мари, да не използваш хендсфри? – пита момичето.

– Какво е това? – пита Брит-Мари.

– Това значи... или не... – въздъхва момичето и добавя: – Забрави!

– Да забравя какво? – пита Брит-Мари неспокойно.

– За какви деца говориш? – виква момичето, опитвайки да избере най-безобидната тема за продължение на разговора.

– Тук има деца! – информира я Брит-Мари лаконично.

– О’кей, но, Брит-Мари, моля те, разбери, не знам нищо за Борг! Никога не съм била там!

– Да, да, да, това е ясно, разбира се. Все пак си толкова заета с кариерата си – казва Брит-Мари грижовно.

В другия край на линията момичето диша през носа.

– Виж, Брит-Мари, чувам те адски зле, струва ми се, че ти може би... такова... сигурна ли си, че не държиш телефона наопаки?

Брит-Мари поглежда телефона критично. Обръща го.

– Ха – казва тя в микрофона, донякъде както човек би казал „ха“, ако смята, че вината е изцяло в онзи, с когото разговаря.

– Сега те чувам много добре! – казва момичето окуражително.

– Никога не съм ползвала този телефон. Все пак някои хора си имат и друга работа, освен да говорят по телефона по цял ден, да знаеш – информира я Брит-Мари.