Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Момичето вдига внимателно вежди.

– Мога ли да попитам... извинявай, но... такова, какво всъщност правиш тук, Брит-Мари?

– Искам работа – отговаря Брит-Мари и започва да рови в чантата си за кърпичка, с която да избърше масата.

Момичето се накланя напред и назад, опитвайки не особено успешно да изглежда отпуснато.

– При цялото ми уважение, Брит-Мари, но ти не си имала работа от четирийсет години. Защо това е толкова важно за теб точно сега?

– През тези четирийсет години имах работа. Грижих си за дома ни. Затова е важно – отговаря Брит-Мари и забърсва несъществуващи трохи от масата.

Момичето не отговаря веднага, така че тя добавя:

– Във вестника четох за една жена, която лежала мъртва в апартамента си няколко седмици, разбирате ли? Пишеше, че смъртта била „естествена“. Вечерята ѝ още била на масата. Това всъщност не е естествено. Никой не знаел, че е умряла, преди миризмата да обезпокои съседите.

Момичето се почесва объркано по прическата.

– Значи... такова, ти... искаш работа, за да... – казва колебливо.

Брит-Мари издиша с огромно търпение. Изобщо не може да се каже, че въздъхва нетърпеливо.

– Жената не е имала деца, нито мъж, нито работа. Никой не е знаел, че е там. Ако човек има работа, някой ще забележи, ако го няма.

Момичето, което е останало на работното си място дълго след края на работния ден, поглежда продължително към причината това да се случи. Брит-Мари седи с изправен гръб, както преди седеше на балкона, чакайки Кент. Не искаше да си ляга, преди Кент да се е прибрал, защото не искаше да заспива, без някой да знае, че тя е там.

Прехапва бузи. Търка бялото петно.

– Ха. Смятате, че това е нелепо, разбира се. Добре съзнавам, че разговорите не са силната ми страна. Мъжът ми казва, че съм социално некомпетентна.

Брит-Мари прошепва последното изречение. Момичето преглъща и кима към пръстена, който вече не е на пръста ѝ.

– Какво се е случило с мъжа ти?

– Получи инфаркт.

Клепачите на момичето се затварят засрамено и се отварят състрадателно.

– Съжалявам. Не знаех, че е починал.

– Не е починал – прошепва Брит-Мари.

– О, помислих, че... – започва момичето.

Брит-Мари я прекъсва, като се изправя и започва да нарежда приборите така, сякаш са извършили престъпление.

– Не използвам парфюм, затова все го молех да оставя ризата си в пералнята, след като се прибере. Той никога не го правеше. А после ми викаше, задето пералнята вдигала толкова шум през нощта.

Тя млъква, за да каже на печката, че копчетата ѝ не са подредени правилно. Печката като че ли се засрамва. Брит-Мари отново кимва:

– Тя бе тази, която ми се обади от болницата, когато Кент получи инфаркт.

Момичето се изправя, за да опита да помогне. После пак сяда предпазливо, тъй като Брит-Мари изважда нож за филетиране от чекмеджето.

– Когато децата на Кент бяха малки и през седмица живееха при нас, имах навика да им чета приказки. Харесваше ми „Майсторът шивач“. Това е приказка, да знаете. Децата искаха да си измислям собствени приказки, но не разбирах каква всъщност би била ползата от това, след като вече има готови истории, написани от професионалисти. Кент каза, че съм нямала въображение, но аз всъщност имам изключително въображение!

Момичето не отговаря. Брит-Мари включва фурната. Слага сьомгата в тава. Стои на място.

– Иска се необикновено богато въображение, за да се преструваш, че не разбираш нищо, докато с години переш всичките му ризи, а самата ти не използваш парфюм – прошепва тя.

Момичето отново се изправя. Непохватно слага ръка на рамото на Брит-Мари.

– Аз... съжалявам, аз... – започва тя.

Млъква, без да са я прекъснали. Брит-Мари сключва ръце пред себе си и поглежда към фурната.

– Искам работа, защото всъщност смятам, че не е приемливо да безпокоиш съседите с лоши миризми. Искам някой да знае, че съм тук.

Няма какво да се отговори на това.

Когато сьомгата е готова, двете сядат на масата и започват да се хранят, без да се поглеждат.

– Тя е много красива. Млада. Не го виня, действително не го виня – казва Брит-Мари накрая.

– Сигурна съм, че е бич [1] Кучка (англ.). – Б. пр. ! – изплюва момичето, изпитало внезапно желание да окаже морална подкрепа.

– Какво означава това? – пита Брит-Мари и изглежда засегната.

Момичето прочиства гърло.

– Това... исках да кажа... такова. Нещо лошо е.

Брит-Мари свежда поглед обратно към чинията си.

– Ха. Това беше мило от ваша страна.

Като че ѝ се иска да каже нещо мило в отговор, затова с известно усилие изрича: