Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Членка ли сте? – попита младият мъж, когато Брит-Мари стигна до касата.

– На какво? – зачуди се Брит-Мари подозрително.

– Сьомгата е на промоционална цена само за членове – каза той.

Брит-Мари се усмихна търпеливо.

– Обикновено не пазарувам от този магазин, разбирате ли? В магазина, от който пазарувам, членува мъжът ми.

Младият мъж ѝ подаде брошура.

– Можете да станете членка, става адски бързо. Само попълнете името и адреса си ето тук и...

– Определено не! – каза Брит-Мари.

Грижовно, естествено. Съвсем не ядосано. Но все трябва да има някаква граница, нали? Налага ли се да се регистрираш с име и адрес като някакъв терорист само за да си купиш сьомга? Брит-Мари все пак не възнамерява да взривява нищо със сьомгата. Смята да я приготви спокойно и да я сервира с картофи и зелен фасул. Като човек.

– Ами, тогава, сори, но ще трябва да платиш сьомгата на нормална цена – каза младият мъж.

– Ха – отвърна Брит-Мари.

Младият мъж я погледна неуверено.

– Ако не носиш достатъчно пари в себе си, мога да...

Брит-Мари се ококори. Отчаяно ѝ се искаше да повиши глас.

– Скъпи ми млади приятелю, имам предостатъчно пари. Предостатъчно! – опита тя да изкрещи и да тръшне портфейла си върху лентата за покупки, но викът се получи по-скоро като шепот, а тръшването – като плъзгане.

Младият мъж сви рамене и взе парите. Брит-Мари искаше да му обясни, че съпругът ѝ всъщност е предприемач и че тя със сигурност може да си позволи да яде сьомга на нормална цена. Но младият мъж вече бе започнал да обслужва следващия клиент.

Все едно Брит-Мари не беше от значение.

Точно в 17:00 Брит-Мари чука на офиса на момичето. Момичето отваря, вече облякло връхните си дрехи.

– Ха. Излизате навън, разбира се – отбелязва Брит-Мари.

Момичето като че се чувства обвинено в нещо.

– Аз... ами, вече затваряме... както ти казах, така че тряб...

– А кога ще се върнете? – пита Брит-Мари.

– А? – казва момичето.

– Все пак трябва да знам кога да сложа картофите – казва Брит-Мари.

– Картофите? – пита момичето.

– Картофите всъщност са вегетариански – възкликва Брит-Мари, сякаш сега пък тя се чувства обвинена.

Момичето търка очи с кокалчетата на пръстите си.

– Да, да, о’кей. Моля за извинение, Брит-Мари. Но както опитах да ти кажа, нямам в...

– Това е за вас – казва Брит-Мари и ѝ подава молива.

Момичето го взима объркано, а Брит-Мари вади и острилките, синя и розова. Кима към едната, после към другата, а накрая – съвсем непредубедено – към момчешката прическа на момичето.

– Да, в днешно време не се знае кой цвят може да предпочетете вие. Затова взех две различни.

– Б... благодаря. Струва ми се.

Момичето, изглежда, не е съвсем сигурно какво има предвид Брит-Мари под „вие“.

– Сега бих искала да ми покажете кухнята, ако няма да ви затрудни твърде много, иначе картофите няма да станат навреме – пояснява Брит-Мари добронамерено.

За миг момичето изглежда като че ли се кани да възкликне „Кухнята?“, но в последния момент преглъща и накрая, като малко дете пред корито за къпане, осъзнава, че протестите само ще удължат процеса и ще го направят по-болезнен. Затова си поема дъх толкова дълбоко, че копчетата на палтото ѝ изпукват, и просто се предава.

– Но аз... такова, да... о’кей, все тая! Кухнята за персонала е ето там! – въздъхва тя и взима торбата с покупките от Брит-Мари.

Брит-Мари тръгва след нея и сякаш иска да отвърне на добрината с някакъв комплимент.

– Стилно палто имате – казва тя накрая.

Ръката на момичето докосва изненадано плата на палтото.

– Благодаря! – усмихва се искрено.

Брит-Мари кима.

– Смело е от ваша страна да се обличате в червено по това време на годината.

Момичето диша през носа. Брит-Мари бърше невидими трохи от полата си.

– Къде са кухненските приспособления? – пита тя, когато стигат до кухнята.

С все по-ограничено търпение, момичето издърпва едно чекмедже. В едната му половина има разхвърляни най-различни кухненски инструменти. В другата половина има пластмасово отделение за приборите. Едно-единствено отделение. Вилици, ножове, лъжици. Заедно.

Раздразненото изражение на момичето преминава в искрено притеснение.

– Но... ей! Добре ли си? – пита тя Брит-Мари.

Брит-Мари е седнала на един стол и изглежда все едно е на път да припадне.

– Варвари – прошепва тя и прехапва бузи.

Младата служителка сяда бавно на отсрещния стол. Изпаднала е в недоумение. Погледът ѝ се спира на лявата ръка на Брит-Мари. Пръстите на Брит-Мари търкат неловко светлото петно кожа, сякаш това е белег от ампутация. Щом вижда, че момичето я гледа, тя скрива ръка под чантата си, все едно някой я е сварил под душа.