Габриел Маркес - В лош час

Разнебитената канцелария бе разделена на две части с дървена преграда. В предната част имаше една скамейка, също дървена, под картина, изобразяваща богинята на правосъдието с превързани очи и везни в ръце. Вътре — две стари писалища, сложени едно срещу друго, лавица с прашни книги и пишещата машина. На стената над писалището на съдията висеше медно разпятие. На отсрещната стена — литография в рамка — един дебел и плешив усмихнат мъж с президентската лента на гърдите, а отдолу позлатен надпис: «Мир и справедливост». Литографията беше единствената нова вещ в кабинета.

Секретарят си върза кърпа на устата и с метличка от пера взе да чисти праха от писалищата. «Ако не си запушите носа, ще ви хване хрема» — каза той. Съветът му не бе удостоен с внимание. Съдията Аркадио се облегна на въртящия се стол и протегна крака, за да провери пружините.

— Не пада ли? — попита той.

Секретарят поклати отрицателно глава. «Когато убиха съдията Витела — каза, — пружините изскочиха, но вече е поправен.» Без да си сваля кърпата, той добави:

— Кметът лично нареди да се поправи, когато правителството бе сменено и на всяка крачка започнаха да се появяват специално изпратени следователи.

— Кметът иска службата да действа — каза съдията.

Той отвори средното чекмедже, извади връзка ключове и започна да измъква всички чекмеджета подред. Бяха пълни с книжа. Прегледа ги отгоре-отгоре, като ги повдигаше с показалец, за да е сигурен, че няма нищо, заслужаващо внимание; после затвори чекмеджетата и подреди приборите за писане — една кристална мастилница със съдинки за червено и синьо мастило с по една писалка за всяка, в съответния цвят. Мастилото бе засъхнало.

— Вие му допаднахте на кмета — каза секретарят.

Поклащайки се на стола, съдията го следеше с мрачен поглед как чисти лавицата. Секретарят го изгледа, като че ли искаше да го запомни завинаги — под тази светлина, в този миг и в това положение, и каза, като го сочеше с пръст:

— Така както седите сега, ама точно така, седеше съдията Витела, когато го надупчиха като решето.

Съдията попипа изпъкналите вени на слепоочията си. Главоболието започваше отново.

— Аз бях там — продължи секретарят, сочейки пишещата машина, и мина оттатък дървената преграда. Без да прекъсва разказа, той се облегна на преградата с метличка, насочена като пушка към съдията Аркадио. Приличаше на нападател на пощенски влак от някой каубойски филм.

— Тримата полицаи застанаха така — каза. — Съдията Витела, още щом ги зърна, вдигна ръце и каза съвсем тихо: «Не ме убивайте.» Но веднага след това столът хвръкна на една страна, той на друга, пълен с олово.

Съдията Аркадио стисна главата си с ръце. Усещаше как мозъкът му пулсира. Секретарят свали кърпата и окачи метличката зад вратата. «И всичко това само защото веднъж, като пиян, каза, че той е тук, за да гарантира законността на избирателното право» — добави секретарят. Замълча нерешително, загледан в съдията Аркадио, който се сви върху писалището с ръце на стомаха.

— Зле ли ви е?

Съдията потвърди. Разказа му за предишната нощ и го помоли да му донесе от билярдния салон едно хапче за главоболие и две студени бири. След като изпи първата бира, съдията Аркадио не откри в сърцето си и най-малката следа от угризение. Усети се просветлен.

Секретарят седна пред машината.

— А сега какво ще правим? — попита той.

— Нищо — отвърна съдията.

— Тогава, ако позволите, ще ида да помогна на Мария да оскубе кокошките.

Съдията възрази. «Това място е за раздаване на правосъдие, а не за скубане на кокошки» — каза той. Изгледа подчинения си от глава до пети с израз на състрадание и добави:

— Освен това трябва да хвърлите тия пантофи и да идвате в съда с обувки.

С наближаването на обеда горещината се засили. Когато стана дванадесет, съдията Аркадио бе изпил цяла дузина бири. Носеше се в спомените. Със сънливо вълнение говореше за минало без лишения, за дълги недели на морския бряг и ненаситни мулатки, които се любят прави, в преддверията. «Тогава животът беше екстра» — казваше той и щракаше с пръсти пред кроткото изумление на секретаря, който го слушаше мълчаливо, кимайки с глава. Съдията Аркадио се чувстваше притъпен, но все по-жив в спомените.

Когато часовникът на камбанарията удари един, секретарят прояви признаци на нетърпение.

— Супата изстива — каза той.

Съдията не му позволи да се изправи. «Невинаги човек среща талантлив човек из тия села» — каза той. Секретарят му поблагодари, изтощен от жегата, и смени положението си на стола. Беше един нескончаем петък. Под напечените ламарини на покрива двамата мъже разговаряха още половин час, докато селото се вареше в бульона на следобедната дрямка. На предела на изтощението секретарят намекна за пасквилите. Съдията Аркадио сви рамене.