Габриел Маркес - В лош час

Излегната в шезлонга, където току-що се бе събудила от следобедния сън, седемгодишната му дъщеря го посрещна с жален поздрав. На бузата й още се виждаше отпечатаното платнище.

— Скоро ще стане три — каза той много тихо. И добави с меланхоличен глас: — Опитай се сама да си даваш сметка за нещата.

— Сънувах една стъклена котка — каза момичето.

Той не успя да потисне леко потръпване.

— Каква беше?

— Цялата стъклена — каза момичето и се опита да очертае с ръце животното от съня. — Като стъклена птичка, но котка.

Той се почувства загубен, посред бял ден, в някакъв чужд град. «Забрави го — измърмори. — Такова нещо не си заслужава.» В този момент видя майка си на вратата на спалнята и се почувства спасен.

— Изглеждаш по-добре — рече й убедително.

Вдовицата Асис му отвърна с горчиво изражение. «Изглеждам все по-добре, но за боклука» — оплака се тя, като навиваше на кок буйната си ръждивочервена коса. Излезе в коридора, за да смени водата в клетките.

Роберто Асис се отпусна в шезлонга, в който бе спала дъщеря му. Кръстосал ръце на тила, той проследи с угаснал поглед кокалестата жена, облечена в черно, която тихо разговаряше с птичките. Те цамбуркаха в прясната вода и размахвайки весело криле, пръскаха лицето на жената. Когато свърши с клетките си, вдовицата Асис обвея сина си с полъх на недоверие.

— Мислех, че си в имението — каза тя.

— Не отидох — отвърна той, — трябваше да свърша някои неща.

— Сега ще останеш до понеделник.

Той потвърди с очи. Една боса прислужница-негърка прекоси салона заедно с момичето, за да го отведе на училище. Вдовицата Асис остана в коридора, докато те излязоха. После направи знак на сина си и той я последва в просторната спалня, където бръмчеше електрическият вентилатор. Тя се отпусна в един разнебитен плетен стол-люлка срещу вентилатора с израз на крайно изтощение. По белосаните с вар стени висяха снимки на отдавнашни деца, обрамчени с медни винетки. Роберто Асис се излегна на великолепното тронно легло, където бяха умрели — грохнали и в лошо настроение — някои от децата от снимките, включително и собственият му баща през декември миналата година.

— Какво става? — попита вдовицата.

— Ти вярваш ли в това, дето го разправят хората? — попита той на свой ред.

— На моята възраст трябва да се вярва на всичко — отвърна вдовицата. И попита с безразличие: — Какво разправят?

— Че Ребека Исабел не е моя дъщеря.

Вдовицата започна леко да се люлее. «Има носа на Асисовци» — рече. След като се замисли за миг, попита разсеяно: «Кой го казва?» Роберто Асис си загриза ноктите.

— Залепиха пасквил.

Едва тогава вдовицата разбра, че тъмните кръгове под очите на сина й не бяха утайка от дълго безсъние.

— Пасквилите още не значи хората — заключи тя.

— Но в тях пише само това, което вече хората разправят — каза Роберто Асис. — Макар човек да не го знае.

Тя обаче знаеше всичко, което хората бяха разправяли за семейството й в продължение на много години. В дом като нейния, пълен с прислужнички, кръщелнички и подопечни от всички възрасти, беше невъзможно да се затвори в спалнята, без и там да я последват слуховете от улицата. Буйните Асисовци — основатели на селото, още когато бяха свинари, изглежда, имаха сладка кръв за сплетните.

— Не всичко, което разправят, е вярно — каза тя, — дори човек да го знае.

— Всичко живо знае, че Росарио Монтеро спеше с Пастор — каза той. — Последната му песен беше за нея.

— Всичко живо го разправяше, но никой не го узна със сигурност — възрази вдовицата. — Напротив, сега се знае, че песента беше за Маргот Рамирес. Щели да се женят и само те двамата и майката на Пастор знаели. По-добре за тях щеше да е, ако не бяха пазили толкова ревниво единствената тайна, която е могла да се запази в това село.

Роберто Асис погледна майка си с драматична изразителност. «Имаше един миг тази сутрин, когато мислех, че ще умра» — каза той. Вдовицата не прояви никакво вълнение.

— Асисовци са ревниви — рече тя. — И това е най-голямото нещастие в тази къща.

Дълго време мълчаха. Вече беше почти четири и горещината бе почнала да намалява. Когато Роберто Асис изключи електрическия вентилатор, цялата къща се разбуждаше, изпълнена с женски гласове и птичи флейти.

— Подай ми шишенцето, дето е на нощната масичка — рече вдовицата.

Тя взе две сиви кръгли хапчета — като изкуствени перли, и върна шишенцето на сина си, като му рече: «Вземи две; ще ти помогнат да заспиш.» Той ги изпи с водата, която майка му бе оставила в чашата, и облегна глава на възглавницата.