Габриел Маркес: В лош час

След молитвата Тринидад му поиска пари, за да купи арсеник. Свещеникът й отказа за трети път, изтъквайки, че капаните са достатъчни. Тринидад настоя:

— Да, ама по-малките мишки измъкват сиренето, без да падат в капаните. Затова е по-добре в сиренето да сложим отрова.

Свещеникът тъкмо щеше да се съгласи, че Тринидад има право. Но преди още да успее да го изрече, в църковната тишина нахлу шумният високоговорител на киносалона на отсрещния тротоар. Първо се разнесе глухо хъркане. После стържене на иглата по плочата и веднага след това — някакво мамбо, което започна с оглушителен тромпет.

— Има ли прожекция?

Тринидад отвърна, че има.

— Знаеш ли какво дават?

— «Тарзан и зелената богиня» — каза Тринидад. — Същият, дето не можаха да го довършат в неделя заради дъжда. Добър е за всички.

Отец Анхел отиде при камбанарията и отби бавно дванадесет удара. Тринидад беше объркана.

— Сбъркахте, отче — каза тя, като размахваше ръце, а очите й блестяха от вълнение. — Филмът е добър за всички. Спомнете си, че в неделя не ударихте камбаната нито веднъж.

— Но това е незачитане към хората — рече свещеникът, като бършеше потта от врата си. И повтори задъхан: — Незачитане.

Тринидад разбра.

— Трябваше да видиш погребението — каза свещеникът. — Всички мъже се надпреварваха да носят ковчега.

После отпрати момичето, затвори вратата към пустия площад и загаси лампите в църквата. В коридора, на връщане към спалнята, той се плесна по челото, защото си спомни, че е забравил да даде на Тринидад парите за арсеника. Но пак го забрави още преди да стигне до стаята.

Малко след това, седнал пред работната си маса, той се канеше да довърши едно писмо, започнато предишната вечер. Бе разкопчал расото до корема; подреди върху масата хартия, мастилница и попивателна, докато ровеше в джобовете за очилата си. После се сети, че ги е оставил в расото, с което бе отишъл на погребението, и стана, за да ги вземе. Беше прочел изписаното предишната вечер и бе започнал нов пасаж, когато някой почука три пъти на вратата.

— Влезте.

Беше собственикът на киносалона. Дребен, блед, гладко избръснат, с израз на небрежност. Беше облечен в безукорен костюм от бял лен и обувки на два цвята. Отец Анхел го покани да седне в стола-люлка, но той измъкна кърпа от джоба на панталона си, разгъна я грижливо, избърса праха от скамейката и седна с разкрачени колене. Тогава отец Анхел видя, че на кръста му виси не револвер, а фенерче-батерия.

— На вашите услуги — каза свещеникът.

— Отче — започна импресариото почти без дъх, — простете, че се намесвам във вашите работи, но тази вечер сигурно има някаква грешка.

Свещеникът кимна с глава и зачака.

— «Тарзан и зелената богиня» е добър филм за всички — продължи собственикът. — Вие сам признахте това в неделя.

Свещеникът се помъчи да го прекъсне, но собственикът вдигна ръка в знак, че не е свършил.

— Аз приех тая работа с биенето на камбаната — каза той, — защото наистина има неморални филми. Но в този няма нищо особено. Смятахме да го пуснем в събота на дневна прожекция.

Тогава отец Анхел му обясни, че наистина филмът няма никаква морална оценка в списъка, който получава всеки месец по пощата.

— Но да се пуска филм днес — продължи той, — след като в селото има умрял, е липса на уважение. Това също е част от морала.

Собственикът го погледна.

— Миналата година полицията застреля един човек вътре в киното и още щом изкараха убития, прожекцията продължи — възкликна той.

— Сега е различно — каза отецът, — кметът е друг човек.

— Когато пак направят избори, пак ще има клане — възрази собственикът раздразнен. — Винаги, откакто народът е народ, става все същото.

— Ще видим — каза свещеникът.

Собственикът го изгледа със съжаление. Когато заговори отново, веейки си с ризата, за да се разхлади, в гласа му се прокрадваше умолителна нотка.

— Това е третият филм добър за всички, който ни пращат тая година — каза той. — В неделя останаха три ролки заради дъжда и много хора искат да знаят как свършва.

— Камбаната вече би — каза свещеникът.

Собственикът изпусна въздишка на отчаяние. Постоя, загледан право в лицето на свещеника, но вече наистина без да мисли за нищо друго освен за непоносимата горещина в кабинета.

— Значи, нищо не може да се направи?

Отец Анхел поклати глава.

Собственикът опря длан на коленете и се изправи.

— Добре — каза той. — Нищо не можем да направим.