Габриел Маркес: В лош час

— Докторе — каза кметът, — облечете се и идете да извършите аутопсията.

Лекарят го изгледа озадачено. После разкри дълга редица бели здрави зъби. «Значи, сега правим аутопсии» — и добави:

— Очевидно това е голям напредък.

Кметът се опита да се усмихне, но подутата буза му попречи. Покри устата си с ръка.

— Какво ви е?

— Един дяволски кътник.

Доктор Хиралдо изглеждаше настроен за разговори. Но кметът бързаше.

В края на кея той потропа на вратата на една къща с неизмазани стени от бамбук, чийто покрив от палмови листа стигаше почти до водата. Отвори му жена е маслинена кожа, бременна в седмия месец. Ходеше боса. Кметът леко я отстрани и влезе в полутъмното коридорче.

— Съдия — повика той.

Съдията Аркадио, влачейки налъми, се появи на вътрешната врата. Носеше памучен панталон без колан, смъкнат под пъпа, а от кръста нагоре беше гол.

— Пригответе се за оглед на трупа — каза кметът.

Съдията Аркадио подсвирна от удивление.

— Я-а, откъде ви хрумна тая новост?

Кметът продължи право към спалнята. «Това е друг случай — каза той, като отваряше прозореца, за да прогони натежалия от сън въздух. — Най-добре е всичко да се върши както трябва.» Обърса о изгладения панталон прахта от ръцете си и попита, без да влага никакъв сарказъм в думите си:

— Знаете ли как се прави оглед на трупа?

— Естествено — отвърна съдията.

Кметът погледна ръцете си. «Повикайте секретаря си, за да напише каквото трябва» — каза той отново без никакъв заден умисъл. После се обърна към момичето с протегнати напред длани. По тях имаше следи от кръв.

— Къде мога да се измия?

— На чешмата — отвърна тя.

Кметът излезе на двора. Момичето потърси в сандъка чист пешкир и уви в него един тоалетен сапун.

Излезе на двора в момента, когато кметът се връщаше към спалнята, тръскайки ръце.

— Носех ви сапун — каза тя.

— И така е добре — каза кметът. Той отново погледна дланите на ръцете си. Взе пешкира и се избърса замислен, като гледаше съдията Аркадио.

— Целият беше в перушина от гълъби — каза той.

Седнал на леглото, като отпиваше с бавни глътки от чашата черно кафе, той изчака съдията Аркадио да се облече. Момичето ги последва през гостната.

— Докато не си извадите тоя зъб, подутината няма да ви спадне — каза тя на кмета.

Той побутна съдията Аркадио към улицата, обърна се да я погледне и боцна с показалец издутия й корем.

— А тази подутина кога ще ти спадне?

— Още малко — отвърна тя.

Отец Анхел не направи обичайната си следобедна разходка. След погребението той се спря да поговори в една къща в долния квартал и остана там до свечеряване. Чувстваше се добре, макар че обикновено продължителните дъждове предизвикваха болки в прешлените му. Когато стигна у дома си, уличните лампи бяха запалени.

Тринидад поливаше цветята в коридора. Свещеникът я попита за неосветената още нафора и тя отвърна, че я е сложила в главния олтар. Облак комари го обгърна още щом запали светлината в стаята. Преди да затвори вратата, той напръска стаята с препарат срещу насекоми — най-безмилостно, като кихаше от миризмата. Когато свърши, беше се изпотил. Смени черното расо с бялото, закърпеното, което носеше в къщи, и отиде да бие камбаната за вечерня.

Като се върна в стаята, сложи един тиган на огъня и пусна да се пържи парче месо, докато режеше на кръгчета глава лук. После изсипа всичкото в една чиния, където имаше парче варена юка и малко студен ориз, останали от обяд. Занесе чинията на масата и седна да вечеря.

Яде от всичко едновременно, като режеше късчета от всяко нещо и ги натискаше с ножа върху вилицата. Дъвчеше съзнателно, стриваше с пломбираните си със сребро кътници и последното зрънце, но устните му бяха стиснати. Докато дъвчеше, той опираше ножа и вилицата върху чинията и изучаваше стаята с втренчен и напълно съзнателен поглед. Срещу него се намираше шкафът с обемистите книги на енорийския архив. В ъгъла — плетен стол-люлка с високо облегало и възглавничка, зашита на височината на главата. Зад стола имаше дървена решетка с разпятие, окачено до календар с реклама за някакъв сироп за кашлица. Зад решетката беше спалнята.

Като свърши с яденето, отец Анхел почувства, че се задушава. Разви парче мармалад от гуаяба, наля вода до ръба на чашата и изяде озахареното тесто, загледан в календара. След всяка хапка изпиваше глътка вода, без да откъсва очи от календара. Накрая се оригна и обърса уста с ръкав. В продължение на деветнадесет години беше ял така, сам в кабинета си, повтаряйки всяко движение с добросъвестна точност. Никога не се бе срамувал от самотата си.