Габриел Маркес: В лош час

— Цялата нощ бяха някъде наблизо — каза свещеникът.

— При Маргот Рамирес — рече Тринидад разсеяно, като разклащаше умрелите мишки в кутията. — Но снощи имаше и нещо по-хубаво от серенадата.

Свещеникът се спря и мълчаливо втренчи в нея сините си очи.

— Какво?

— Пасквили — отвърна Тринидад. И нервно изхихика.

Три къщи по-надолу Сесар Монтеро сънуваше слоновете. Беше ги видял в неделя в киното. Дъждът бе рукнал половин час преди края и сега филмът продължаваше в съня му.

Сесар Монтеро обърна цялата тежест на огромното си туловище към стената, докато изплашените туземци в безпорядък бягаха от слоновете. Жена му леко го побутна, но никой от двамата не се събуди. «Да си тръгваме» — измърмори той и възстанови първоначалното си положение. Тогава се събуди. В този миг удари втората камбана за литургия.

Стаята беше с големи прозорци с мрежи. На прозореца към площада, също замрежен, бе спуснато кретонено перде на жълти цветя. На нощната масичка имаше портативен радиоприемник, лампа и часовник със светещ циферблат. От другата страна, до стената — огромен гардероб с огледала на вратите. Докато си обуваше ботушите за езда, Сесар Монтеро дочу кларнета на Пастор. Връзките от сурова кожа се бяха вкоравили от калта. Той силно ги опъна, като ги прекара през свитата си длан, по-корава от кожените връзки. После потърси шпорите, но не ги намери под леглото. Продължи да се облича в полумрака, като се опитваше да не вдига шум, за да не събуди жена си. Когато си закопчаваше ризата, погледна часовника на масата и отново затърси шпорите под леглото. Първо опипа с ръце. След това се наведе на четири крака и залази под леглото. Жена му се събуди.

— Какво търсиш?

— Шпорите.

— Окачени са зад шкафа — каза тя. — Ти самият ги сложи там в събота.

Тя отметна настрани мрежата против комари и запали лампата. Той се изправи засрамен. Беше огромен, с яки квадратни рамене, но движенията му бяха гъвкави дори с ботушите за езда, чиито подметки бяха като парчета дърво. Беше здрав като бик. Изглеждаше на неопределена възраст, но по кожата на врата си личеше, че бе преминал петдесетте. Седна на леглото, за да си сложи шпорите.

— Още вали — каза тя, усещайки, че младите й кости са просмукали нощната влага. — Чувствам се като гъба.

Дребна, кокалеста, с дълъг остър нос, тя притежаваше качеството никога да не изглежда току-що събудила се. Опита се да зърне дъжда през пердето. Сесар Монтеро си нагласи шпорите, изправи се и няколко пъти тракна с токове. Къщата потрепера от медните шпори.

— Тигърът надебелява през октомври — каза той.

Но жена му не го чу, заслушана в екстаз в музиката на Пастор. Когато отново го погледна, той се решеше пред гардероба с разкрачени крака и наведена глава, защото не се събираше в огледалото.

Тя тихичко пригласяше на мелодията на Пастор.

— Цяла нощ повтаряха тая песен — рече той.

— Много е хубава — каза тя.

Отвърза една панделка от рамката на леглото, събра косата на тила си и въздъхна, напълно разбудена: «Ще остана в съня ти до смъртта». Той не й обърна внимание. От едно чекмедже в шкафа, където имаше и някакви бижута, малък дамски часовник и автоматична писалка, той извади портфейл с пари. Взе от него четири банкноти и върна портфейла на мястото му. После пъхна в джоба на ризата си шест патрона за ловджийска пушка.

— Ако дъждът продължи да вали, няма да се върна в събота — каза.

Като отвори вратата към двора, той се спря за миг на прага, вдишвайки мрачния октомврийски мирис, докато очите му привикнат с мрака. Канеше се да затвори вратата, когато в спалнята прозвуча камбанката на будилника.

Жена му скочи от леглото. Той остана неподвижен, с ръка на резето, докато тя прекъсна звънеца. Тогава той за пръв път я погледна, умислен.

— Снощи сънувах слоновете — рече.

После затвори вратата и отиде да оседлае мулето.

Преди третата камбана за литургия дъждът се усили. Нисък вятър откъсна последните изгнили листа от бадемовите дръвчета по площада. Уличното осветление угасна, но къщите все още бяха затворени. Сесар Монтеро вкара мулето в кухнята и без да слиза, извика на жена си да му занесе мушамата. Свали двуцевката, която бе преметнал на гръб, и я върза напреко с каишките на седлото. Жена му се появи в кухнята с мушамата.

— Почакай да спре — обади се тя колебливо.

Той мълчаливо си облече мушамата. После погледна към двора.

— Няма да спре до декември.

Тя го проследи с очи до другия край на коридора. Дъждът плющеше по ламаринения покрив, но той вече излизаше. Пришпорвайки мулето, трябваше да се приведе на седлото, за да не се удари в горния праг на вратата, която водеше към двора. Капките по стряхата се пръскаха като сачми зад гърба му. От вратника извика, без да обръща глава: