Орхан Памук: Името ми е червен

Само четири години след като бях напуснал Истанбул и обикалях безбрежните персийски степи, снежните планини и печални градове, за да пренасям писма и събирам данъци, открих, че позабравям образа на истанбулската си любима, още дете. Смутен, положих доста усилия да го възстановя в паметта си, ала се уверих, че колкото и силно да обичаш, лека-полека забравяш любимото лице. Шест години, докато служех на пашите, прекарах на Изток в писарство и походи и вече знаех, че лицето, което си представях, не е лицето на моята истанбулска любима. Знаех, че е неверен образът, който изникваше в съзнанието ми на шестата година, на осмата - и него вече забравих, представяйки си нещо абсолютно различно.

Когато след дванайсет години, вече на трийсет и шест, се завърнах в моя град, забелязах с тъга, че окончателно съм забравил лицето на своята любима.

През тия дванайсет години повечето приятели, близки и познати от квартала бяха измрели. Отбих се на гробището, от което се виждаше Златният рог и се помолих за мама, за чичовците си, починали в мое отсъствие. Мирисът на кална земя се размеси със спомените; някой бе строшил стомна край гроба на мама и аз, загледан в разпилените парчета, се разревах. Знам ли кого оплаквах - мъртвите или своя живот, който, колкото и да е странно, след толкова години бе отново в началото си, или пък - тъкмо напротив - предусещането за приближаващия край на житейския ми път? Запрехвърча едва доловим сняг. Захласнах се по реещите се снежинки - безпътник сред неизвестността на живота си - и тъкмо тогава в един мрачен кът на гробището зърнах мрачно куче, вперило очи в мен.

Сълзите ми секнаха. Избърсах си носа. Видях как черното куче приятелски размаха опашка и напуснах гробището. По-късно се настаних в къщата на татков роднина в квартала. Собственичката ме оприличи на сина си, убит от сафавидите [6] Династия на персийските шахове (1502-1736). Неин основател е шах Исмаил I, последовател на шиитския орден Сафавия, управлявал тази династия. - (Бел. прев.) . Тя щеше да поддържа къщата и да ми готви.

Забродих из улиците, размотавайки се дълго и ненаситно, сякаш не бях в Истанбул, а в някой арабски град на другия край на света, движен от любопитството да го опозная. Улиците ли бяха по-тесни отпреди, или на мен така ми се струваше? Да, улиците действително изглеждаха така стеснени от протегналите се една към друга къщи, че трябваше да се движа плътно покрай дувари и порти, за да не ми налетят пренатоварените коне. Богаташите ли бяха се намножили, или на мен така ми изглеждаше? Видях внушителен екипаж, какъвто не бях срещал нито в Арабия, нито в Персия - наподобяваше крепост, теглена от бойки коне. Намирах се в Чемберлиташ - безочливи, дрипави просяци се притискаха един в друг сред отвратителната воня откъм Птичия пазар. Единият бе сляп, ала вдигайки очи към снега, се усмихваше.

Ако ми кажеха, че предишният Истанбул бе по-мизерен, по-малък и по-щастлив, едва ли щях да се съглася, макар че ми се струваше тъкмо така. Някога пред къщата на моята любима имаше липи и кестени - попитах от портата за своите близки, ала там вече живееха други. Майката на моята любима, леля ми - бе починала, мъжът й - Лелин, се преместил другаде с дъщеря си, сполетели ги какви ли не беди - докато хората изреждаха пред портата всичко това, изобщо не си даваха сметка как попарват сърцето ми и мечтите ми. Но да не ви занимавам сега с тия неща, ще ви кажа само, че от клоните на липата в старата градина се свесваха висулки колкото кутрето ми, че заради тъгата, снега и запустението на градината, която помнех от жарките, злачни и слънчеви летни дни, на човек му идеше да си мисли единствено за смъртта.

Всъщност, за част от случилото се с моите роднини вече знаех от писмото на Лелин, получено в Табриз. В него той ме молеше да се завърна в Истанбул. Пишеше, че изработва тайна книга за Падишаха ни и се нуждае от моята помощ. Бил чул, че известно време съм подготвял книги в Табриз за османските паши и валии, както и за някои истанбулски поръчители. Книгата, която подготвях в Табриз, трябваше да се прати в Истанбул - бях взел от поръчителите аванс, за да намеря миниатюристи и калиграфи, които, недоволни от войната и от османската войска напускаха града, но все още не бяха се добрали до Казвин и до други персийски градове, та да възложа на тия велики майстори, неудовлетворени от безпаричието и безхаберието, да изпишат, изрисуват и подвържат книгата. Никога не бих се захванал с подобно дело, ако още на младини моят Лелин не ми бе предал любовта си към рисуването и добрата книга.