Орхан Памук: Името ми е червен

Накратко: Аз, известният сред гилдията на миниатюристите и майсторите като Финяга ефенди умрях, но си останах непогребан. Поради което духът ми тъй и не успя да напусне тялото ми. За да се доближи духът ми до Рая или Ада, до предопределеното му свише, тялото ми трябва да се очисти от омърсяването. Не че и други не са изпадали в същото състояние, ала мен то ме изпълва с душевни терзания. Изобщо не чувствам, че черепът ми е раздробен, че тялото ми е наполовина в ледената вода, че костите и раните ми загниват - едничък гърчещият се дух изпитва дълбока болка в стремежа си да скъса връзката си с тялото. Като че целият свят се сгъстява, побирайки се в духа ми.

Вече мога да съпоставя това усещане за сгъстяване с усещането за удивителна широта, което изпитах в мига на безподобната си смърт. Още когато камъкът изневиделица се вряза в черепа ми, осъзнах, че негодникът иска да ме убие, макар и да не можех да повярвам, че ще се мре. Преизпълнен с надежди, не бях осъзнавал това, докато мъкнех невзрачния си живот между придворната работилница и дома си. Страстно се вкопчих в живота - със зъби и нокти, дори ухапах негодника. Хайде да не ви дотягам с болката, която изпитах от последвалите удари по главата ми.

Докато осъзнавах мъчително, че умирам, духът ми бе завладян от невероятното усещане за простор. Тъкмо с усета за простор запомних мига на прехода: И преди още да съм стигнал отвъдното, изпитах мекотата, каквато изпитва сънуващият, че спи. Последното, което видях, бяха оснежените, кални чепици на коварния ми убиец. Притворих очи като в сън и кротко преминах отвъд.

В момента не страдам заради пръснатите като леблебия зъби в кървавата ми уста, заради смазаното до неузнаваемост лице, заради свряното ми на дъното на кладенеца тяло, а затова, че все още ме смятат за жив. Онези, дето ме обичат, току се присещат за мен, представят си, вероятно, че пак съм се запилял по делата си в Истанбул, или че съм се юрнал дори подир някоя фуста - всичко това преизпълва с болка изтерзания ми дух. Дано открият трупа ми възможно най-скоро, да направят намаз [4] Мюсюлманска молитва, извършвана пет пъти на ден. - (Бел. прев) и да ме погребат! Най-важно обаче е да открият убиеца! Ще ми се да узнаете, че дордето не спипат тоя подлец, че дордето това не се случи, и в най-великолепния гроб да ме турят, ще се въртя неспокойно в него, оскърбен от всекиго. Намерете така наречения убиец, това копеле, и аз най-подробно ще ви разкрия какво виждам в отвъдното! Само че издирите ли убиеца, подложете го на мъчения с менгеме, бавно, с пращене натрошавайте костите му, ребрата му, ако щете, сетне с изобретените от инквизиторите шишове косъм по косъм изкоренявайте гадната му мазна коса, дупчете кожата на главата му, за да го накарате да крещи.

Кой е убиецът, към когото изпитвам толкова ярост и защо ме погуби по такъв неочакван начин? Вие разкрийте това. Светът е пълен с долни главорези, които и пукнат грош не струват, има ли значение, ще кажете вие, кой е? Но нека отсега ви предупредя: Зад моята смърт се крие отвратителен заговор срещу нашата вяра, традиции и възгледи за света. Отворете очите си, разберете защо ме погубиха враговете на живота, който живеем и лелеем, враговете на исляма, и защо някой ден могат да убият и вас. Сещам се за думите на големия ваиз [5] Мюсюлмански проповедник. - (Бел. прев.) от Ерзурум Нусрет ходжа, които се сбъдват - слушал съм ги със сълзи на очи. Дори всичко, което ни се случва, да бъде описано в книга, уверявам ви, и най-великият миниатюрист не би могъл да го нарисува. Както е и със Свещения Коран - само, да пази Господ, не ме разбирайте погрешно! Разтърсващата сила на такава книга се крие в това, че тя не може да бъде нарисувана. Ама се боя, че едва ли ще го разберете.

Самият аз, докато чиракувах, независимо, че се страхувах от истината за глъбините на другия свят, не обръщах внимание на гласа, идещ от отвъдното, дори се подигравах с подобни неща. Моят свършек е на дъното на позорния кладенец! И тъй като същото може да сполети и вас, отваряйте си очите на четири. На мене вече не ми е останало друго, освен да се надявам, че когато окончателно изгния, ще ме открият по ужасната миризма. Както и да си мечтая, че все някой благодетел ще подложи на мъчения оня гнусен убиец, когато бъде издирен.

Като лунатик влязох в Истанбул, моят роден град. За мъртвите казват - земята ги вика, а мене ме повика смъртта. На влизане в града си мислех, че има само смърт, но по-късно щях да срещна и любовта. Любовта обаче на влизане в Истанбул бе толкова далечна и забравена, колкото и спомените ми за града. В този град преди дванайсет години се бях влюбил в лелината дъщеря, тогава още дете.