Андрей Гуляшки - Чудакът

— Ами ако в апартамента няма телефон? — иска да го постави натясно жена ми. — В такъв случай — усмихва се снизходително Юлиян, — в такъв случай автоматично се задействува радиосигналът «SOS», който се възприема на секундата от дежурното устройство при служба «Бърза помощ».

— Не знам на какви комплекси ти отреагирваш с твоето «същество» — казва замислено Вера.

Юлиян светкавично отговаря:

— А ти на какви комплекси отреагирваш, като напоследък започна все по-често да заменяш полата с панталон?

— А, нима си забелязал? — казва Вера и по лицето й се изписва мрачен и предизвикателен израз.

Странни и противоречиви чувства предизвиква у мен Юлиян. Като познавам баща му, следвало би да се отнасям към него с дълбоки резерви, подозрения и дори с известна доза враждебност. Би следвало, ама не мога! И ето какво необикновено нещо се случи — вместо да намразя момчето, аз започнах да ставам отстъпчив и милосърден в душата си дори към такъв човек, какъвто е баща му.

След като младите се разписаха в райсъвета, аз и Юлиян изпратихме поотделно телеграми до стария, каним го на «сватба» — както всъщност си му е редът. Старият не отговори на Юлияновата телеграма, а на мен ми телеграфира най-акуратно: «Благодаря за поканата. Имам си работа!» И не дойде, проклетникът. Но заради тази му постъпка аз не го намразих повече. Напротив! Дали защото годините ми напредват, стана ми мъчно, нещо като да защипа сърцето ми. Скришом от жена си измъкнах от бюфета водката и изгълтах комай стотина грама наведнъж.

Та искам да кажа, чувствата ми към Юлияна, дяволите го взели, не бяха дори противоречиви, ами направо си бяха добри. Кой знае защо, симпатичен ми беше станал, макар да съзнавах, че не е цвете за мирисане. Затова някое време след като го удостоиха със званието «доктор на физико-математическите науки», аз му рекох:

— Стига си правил, зетко, автокари и си преподавал на хонорар висша алгебра! Време е да се захванеш с нещо по-сериозно, по-перспективно! В министерството се откри ваканция за поста началник на управление роботика! Тази служба е голяма и ти отива. Тя може да те заведе някога чак до министерското кресло!

Той наведе глава, но не в знак на покорност, а като пръч, когато се готви да напада и да боде. Такава поза заемаше баща му някога.

— Благодаря за вниманието и за доверието! — рече той. — Но нямаше нужда, защото, ако си спомняш, още навремето аз те предупредих, че няма да трия столовете по министерството. А министерският стол нито ме блазни, нито ме вълнува!

— А какво те блазни и вълнува бе, човече! — излязох от кожата си. — Има ли таквоз нещо на света, което да те затрогва? Както ми се струва, и дъщеря ми вече не те затрогва. Какъв човек си ти? Накъде вървиш, какви са целите ти, какво точно търсиш?

Той ми отговори така:

— Вървя подир сърцето и ума си, любезни бащице! А къде ще ме заведат — тяхна си работа, аз не се меся!

Помълчах някое време. Как да излезеш на глава с такъв човек?

— Добре де! — рекох. — За най-скоро време, за близките месеци нямаш ли планове?

— За близките месеци имам! — усмихна се Юлиян. — Ще ида в смолянската обсерватория, за да напиша един малък труд, който ще обяснява със средствата на математиката образуването на новите звезди! С този труд ще кандидатствувам между другото и за степента «старши научен сътрудник».

— За Смолян ли ще заминеш? — повдигнах се аз от стола си. — Ами жена си пита ли, тя съгласна ли е да напусне дирекцията, за да се затири след тебе в горите тилилейски?

— Сега ще я попитам! — каза Юлиян. — Имай търпение десетина минути, ще ти отговоря! — И тръгна да я пита.

— Чакай! — спрях го. — Ако тя откаже да хукне с тебе за Смолян, какво ще предприемеш?

— Ще обмислим и този въпрос.

— За десет минути?

— За десет.

— Вървете по дяволите и двамата! — вече наистина излязох от кожата си. — За десет минути решихте да се жените, за толкова минути ще решите и да се разведете! Не искам нищо да зная!

Грабнах шапката и палтото си и излязох.

Този разговор се състоя по обяд. Като се върнах вечерта, заварих жена си със зачервени очи, беше плакала. Вера свиреше на пианото. По лицето й имаше един израз на хитровато задоволство като на котка, когато е нашамарила някой нахален котарак.

— Какво решихте? — попитах.

— Решихме да се разведем! — каза Вера.

— Юлиян си отиде! — въздъхна жена ми.

— Как така?

— Така! — каза Вера. — След като се разбрахме, той събра багажа си в едно товарно такси и замина. Утре ще ми съобщи адреса си по телефона… Ние си оставаме добри приятели с него.