Андрей Гуляшки - Чудакът

— И така — продължи Юлиян — аз се пробуждам и виждам съществото до леглото си, но сякаш не съм аз, ами съм старецът, тоя нещастен самотен човек, за който ви разправих. Такива неща стават насън, да се пробудиш като друг човек. Нали?

— О, да! — каза жена ми. — И е мене се е случвало насън!

— Виждате ли? Та съществото, значи, ми заговори съвсем по човешки, но както може да се предполага — с металически глас: «Не тъгувайте, приятелю! — каза то. — На живота трябва да се гледа весело до последния миг. Аз ще замествам вашия Юлиян.»

— Ти ли? — рекох му. — Хайде не ме разсмивай! Какво можеш да правиш?

«Мога да правя някои неща по-добре, отколкото ги правеше Юлиян.»

— Виж го ти самохвалкото! — заканих му се с глава. — Не бива да се сравняваш с Юлиян. Няма друг като Юлиян.

«Е, да! — каза съществото. — Но чуйте по-напред какво мога да върша, пък тогава си съставяйте мнение за мен. Мога например да ида до телефона и да набера номера, който вие ще означите ей върху тази клавиатурка на гърба ми!»

— О! — рекох. — Ние с бабата отдавна не помним никакви номера, пък и отдавна са престанали да ни търсят други хора, телефонът ни е ням. Тъй че нямаме нужда от телефонни услуги. Друго какво можеш?

«Мога да сляза по стълбите. Мога да пропълзя до млекарницата и в термуса си да ви донеса мляко. Мога да пропълзя до бакалницата и в кутията, която е на гърба ми, да ви донеса бакалски продукти, каквито пожелаете. Достатъчно е да пуснете пари в касичката ми и да закачите на кукичката, която е на носа ми, една бележка с вашите поръчки.»

— Е, да! — въздъхнах. — Но Юлиян умееше да ни забавлява, той играеше домино с нас!

«Моля ви се! — рече съществото. — Тези неща аз умея да правя по-добре от вашия Юлиян. Аз например умея да играя шах, домино, табла. Мога да ви изсвиря някакъв валс от вашето време, да речем: „Сашко мой, мирно стой, не пипай тук и там.“ Мога да ви свържа, когато поискате, с програма „Хоризонт“ на Радио София. Когато си лягате, мога да ви изпея „Лека нощ, дечица“! Изобщо… Юлиян махна с ръка. — Предполагам, че ме разбрахте, нали?» — обърна се Юлиян към жена ми. — Да, разбрах ви! — каза жена ми.

— Искаш да създадеш робот за самотни хора? — усмихна се Вера.

— Позна! — ласкаво я погледна Юлиян. — Затова съм решил още тия дни да помоля за стажантско място в завода за микроелектроника.

— Ами инженерството, астрономията, висшата алгебра? — попитах аз.

— Ще видим! — наклони леко глава към дясното си рамо Юлиян и за пръв път ме изгледа с тежък и открито недружелюбен поглед. — На чуждо място няма да седна! — рече той и помълча. — А колкото до министерството — само тая няма да я бъде, хич и да не си въобразяваш!

Гледай го ти, вълчето! Подмята ми нещо и ми заговаря на «ти»! И за пръв път ми стана някак тъжно за Вера. Винаги съм мислил, че у Евтимовци има черти, дошли от «гората». Баба му е била горска самовила, дядо му — разпопен поп и касапин, да не говорим за баща му — в досието му, както е известно, не всичко е в ред. Бедната ми дъщеря!

Аз си мисля, че взаимността между двамата възникна от оня момент, когато Юлиян взе да проявява по-жив интерес към архитектурата. За кратко време тоя умник, който беше същевременно и много неуравновесен екземпляр, напредна толкова в архитектурните работи, че можеше, както се изразяват младите сега, «отволе» да помага на Вера в изчисленията и чертежите. Същото стана и с пианото. Ненадейно се оказа, че Юлиян майстор на този инструмент. Дявол го взел, кога му беше стигало времето, та и с пиано да се занимава! Да, започнаха да свирят след време на две ръце. Но освен общия им интерес към архитектурата и музиката, значителна роля в сближаването им изигра и умалителното благоволение на моята съпруга, която не само не възпрепятствуваше дъщеря ми да остава в стаята му, ами дори я насърчаваше в това отношение. И ето че стана това, което при подобни обстоятелства неизбежно се случва.

Сметнах за свой дълг да извикам една вечер Юлиян в кабинета си.

— Юлияне — рекох му. — Доколкото имам сведения, ти и дъщеря ми живеете от някое време горе-долу като мъж и жена, тоест като съпруг и съпруга. Не мислиш ли — рекох му, — че от морална гледна точка вие трябва час по-скоро да регламентирате отношенията си, защото в едно почтено семейство тия работи не стават на любителски начала!

Той — представете си, моля ви се! — той се усмихна пренебрежително, после се позамисли и накрая рече:

— Ако Вера иска да се оженим — аз нямам нищо против. Ще се оженим. Но до тоя момент ние не сме говорили изобщо за женитба. Ще трябва да я питам!