Андрей Гуляшки - Чудакът

И аз изпаднах в ролята на лапнишаран. Може би бях заразен от общата атмосфера, която витаеше в нашия дом, кой знае! Лично на мене най-много ми допадаха скромното му държане, трудолюбието му и особено — голямата му перспективност. С трудолюбието и с математическите си способности той можеше да стане голям човек. Виждах го като бъдещ началник на отделението по «роботика» при Министерството на машиностроенето или като генерален директор на някое смесено външнотърговско дружество.

Когато се дипломира по двете си специалности, аз му предложих да го назнача за помощник-началник на отдел при нашето министерство. Оттук щеше да се заизкачва най-триумфално било по посока на роботиката, било към смесеното външнотърговско дружество.

Научната дейност не беше кой знае каква перспектива, тя извежда най-много до професорска катедра, а пък професори у нас — колкото щеш! И колко получава един професор? — за една лада трябва да събира пари година и половина, при положение, че през това време не харчи нито грош.

Друго нещо е генералният директор на смесено външнотърговско предприятие. Командировки, пътувания в чужбина, представителност, сключване на сделки за милиони левове — «тук ли си, сама ли си», както се казва…

Но и роботиката не беше за изхвърляне. Един ден Юлиян щеше непременно да стане зам. — министър като моя милост, защото бъдещето в промишлеността е в автоматизираните системи от най-висш порядък в роботите. Роботиката е водещо направление и най-много се поощрява, току някой ден му дали автономност и го превърнали от «управление» в министерство!..

Такива мисли ми се мяркаха, защото, както трябваше и да се очаква, дъщеря ми лапна въдицата и аз, волю-неволю, трябваше да мисля за бъдещето на своя зет. Пък и за бъдещето на дъщеря си. И тя беше хубавица, и на външност не му отстъпваше. А за възпитанието й бих се погрижил отрано — имаше обноски, учеше пиано, говореше руски сравнително добре. Но архитектурата за жената е до време — докато се появят на свят малките и захванат да я дърпат за полата. Тогава — или сбогом на професията, или професията започва да се превръща на бреме, под чиято тежест семейството скърца и се пука по шевовете.

Но когато взех да разговарям с Юлиян по тия въпроси, макар и по-издалече, направо ми се зави свят. Ей богу; за превелика моя изненада, той се оказа непрактичен човек и с много вятърничави идеи в главата си. За министерството не даваше и да се изговори.

— Чиновник ли? В никакъв случай! — смееше се той и ме разглеждаше със странните си очи, сякаш бях някакъв музеен експонат. — Не продумвайте такова нещо, защото ще избягам през девет земи в десета. Хе-хе!

— Тогава?

— Тогава — в производството и в науката! — отвръщаше той.

— А как виждаш тази работа?

— Като взема дипломите си, тогава ще мисля. Инженерство и хонорувано преподаване на астрономия или в най-лошия случай — висша алгебра! Ще видим! Блазни ме електрониката. По-специално — микроелектрониката. Оная вечер сънувах един много чуден сън.

— Какъв сън? — надава ухо жена ми.

— По микроелектроника ли? — хиля се мрачно аз.

— По микроелектроника! — усмихва се Юлиян на жена ми. — Представете си: събуждам се и до леглото си виждам — знаете ли какво?

— Какво? — пита дъщеря ми и в очите и се четат едновременно няколко израза, всичките — в полза на микроелектрониката.

— До леглото ми стои едно същество с форма на чадър, но с четири дръжки и всяка дръжка прилича на човешки крак, поставен на ролкова кънка. Върху гърба си, покрит с матирана поцинкована ламарина, за да не блести, съществото носеше разни кутийки, термуси и прочие подобни прибори, закрепени като на маса, която се намира върху подвижно транспортно средство.

— Интересно! — казва жена ми.

— Много е интересно! — кима и Юлиян. — Но за да разберете този сън, аз трябва да ви разкажа една малка предистория. Както Вера знае, аз още живея при едни самотни старци, баба и дядо, и замествам, така да се каже, сина им, който все още се бави някъде из Либия. Ходя на пазар, купувам им мляко и хляб, сиренце, понякога и по един-два чифта кренвирши или по едно пакетче виетнамско кафе. А вечер играя с тях на домино и те забравят, че са забравени от сина си, а като че ли и от целия свят. Ето че сега аз все по-рядко ходя при моите старци, а може би — добър е господ, да заживея за по-дълго на друго място и тогава те ще останат в своята мансарда съвсем сами.

При тия си думи Юлиян погледна многозначително дъщеря ми, а тя храбро издържа погледа му, но малко нещо се поизчерви.