Андрей Гуляшки - Чудакът

Като чух да говори така, едва не ми притъмня пред очите. В наше време момичетата питаха предварително партньорите си какви са намеренията им, сериозни ли са, обещават ли твърдо да се оженят за тях, пък тогава… хм, заживяваха заедно. А сега, пфу! — вършеха тази работа като животни. И това ставаше със собствената ми дъщеря и в собствения ми дом! Да живеят заедно и да не са говорили предварително за женитба! Накъде върви светът, дявол го взел?

След петнадесетина минути Юлиян учтиво ме уведоми, че Вера нямала нищо против да се разпишат в райсъвета и че щели да сторят това някой ден, когато имали повече свободно време. Тъй или иначе, три седмици след този разговор те узакониха отношенията си и станаха редовно семейство.

Но откакто станаха редовно семейство, и двамата като че ли взеха да се променят, но не към по-добро, а към по-лошо. За пръв път чух Юлиян да спори с Вера по въпроси на архитектурата. Че спореха — нямаше нищо лошо, нека спорят! Но начинът и тонът, с който спореха, не ми харесваха. Тя защищаваше високото строителство, той беше за ниското. Той казваше, че високото строителство е антихуманно и че обезличава духовно човека, а тя му отвръщаше в смисъл, че неговият вкус е праисторически и че не е съобразен с реалиите на съвременността. Той казваше, че съвременността се създавала от хората и че от тях зависело каква ще бъде — красива или грозна. А тя му се надсмиваше, че е наивен като някакъв поет, навираше в очите му обективните закони на развитието и твърдеше, че на хората не оставало друго, освен да се приспособяват към тях. Той доказваше, че подобни доводи водели до пораженство и че те се поддържали от творци със скромни възможности и конвенционално мислене. «Ах е така ли? — казваше тя. — Е, добре, ние не сме изключително надарени личности като тебе. Ние сме обикновени хора!» И тръгваше за стаята си с намръщено лице, но преди да затвори вратата, подхвърляше: «Ходим по земята, не хвърчим по облаците като провинциални фантазьори!» «Не хвърчите, защото господ не ви е дал криле!» — подвикваше подире й Юлиян.

В такива случаи се намесвах аз.

— Груб си — упреквах Юлияна. — Приличаш на баща си, държиш се грубо и обиждаш хората.

— Баща ми се държеше грубо само с враговете на народа и обиждаше само тях! — казваше рязко Юлиян. И преминаваше веднага в настъпление, защото много се засягаше, когато отваряха дума за баща му. — Ти, уважаеми тъсте, за враговете на народа ли жалиш? Ти не си ли даваш сметка, че ако той и другите като него не се държаха така с враговете, кооперирането щеше да се проточи до конски великден и това закъснение щеше да излезе после на носа ни? Както стана в някои наши братски страни. Не си ли даваш сметка за тези нещица?

— Той е баща на жена ти и заместник-министър! — кипваше жена ми. — Ти нямаш право да му говориш така!

Откакто бяхме започнали да си говорим «откровености» и особено откакто бяха се настървили с Вера да се заяждат взаимно, тя беше променила коренно отношението си към него.

— Я гледай! — усмихваше се той с хаплива усмивка. — Откога моята уважавана тъща започна да дава ухо на политически разговори? Доскоро тя се интересуваше само от интимни теми, като например, с кого е танцувала вчера на приема в н-ското посолство жената на търговския представител «х» или от камерни теми, като например дали персийските килими в гостната на директоршата «у» са истински. Сега изведнъж дава ухо на политически разговори. Как да си обясня тази внезапна промяна?

След малко пристигаше Вера, поглеждаше мъжа си с подчертано безразличие, сякаш той беше някакво празно пространство, сядаше пред пианото и започваше да свири. Всеки път се случваше Юлиян да й прави почти едни и същи забележки: «Вера, стоп, миличка, тук има диез, защо го пропускаш?» Или «Вера, стоп, любезна, там е отбелязано, че последният такт трябва да се изсвири отсечено и форте, не виждаш ли?» И прочие от тоя характер.

— Свиря, както ми харесва! — отговаряше Вера.

Така вървяха работите в нашия дом.

Вера работеше в архитектурната дирекция, а Юлиян сновеше между завода за автокари и Софийския университет. За микроелектрониката не му оставаше време, но в малкото вечери, когато понякога се събирахме всички в салона, той непременно изтърсваше поне що за своето «същество».

— Вчера ми дойде наум, че моят «приятел» трябва да има вградено устройство за бърза медицинска помощ. Представете си, че дядото изведнъж се разболее? Навън се сипе сняг, вие вятър, бабата няма сили, за да стигне до поликлиниката за лекар. Тогава моят «приятел» подава термометъра на дядото и слага слушалки на гърдите му. Ако температурата е висока, специалното медустройство избира от аптечката, която е вградена в организма на «приятеля», аспирин и автоматичните ръце го подават върху табличка. Ако слушалките доловят тревожни шумове в дробовете на стареца, медустройството предлага на табличката антибиотик. Изваждането на антибиотик от аптечката провокира тревога в паметния блок и той от своя страна отпраща «приятеля» към телефона, за да набере номера на поликлиниката и да произнесе в слушалката адреса на квартирата.