Андрей Гуляшки - Чудакът

Ето какъв човек е Юлиян! Да му дадеш хубав дом, хубава жена, да му осигуриш хубава служба и блестящо бъдеще — а той да ти обърне гръб!

Иди го разбери!

Когато влакът спря на гара Н и слязох на перона, аз приятно се учудих: нямаше секретарка с букет цветя, нямаше заместник-директор със служебна усмивка, нито председател на профкомитет, горящ от нетърпение да произнесе кратко приветствено слово. «Ей, слава богу! — рекох си със задоволство. — Сигурно посрещачите са закъснели или пък има някакво недоразумение!» И си рекох още: «Съдбата ме глези днес. Дано това да е добър признак!»

После влязох в ролята на майстор Юри да чакам търпеливо заводската джипка, за да ме закара в град Н.

Обиколих района на гарата. Навесите бяха задръстени с неизвозени стоки на завода за керамика, по коловозите изброих седем вагона, натоварени с машини за ЗПЦМ. Навсякъде из района личеше печатът на мързела и немарливостта. Макар да наближаваше обяд, около навесите и вагоните не се мяркаше жива душа. Цареше тишина, миришеше на нафта и напечено желязо. Слънцето сипеше жар. Седнах на скамейката пред перона и запалих цигара. Преди 17 години от това място тръгнах за София, за да се явявам на кандидатстудентски изпити. Ето че сега, след толкова време, отново стъпвах на н-ска земя. В Горно Ряхово бях ходил няколко пъти — за погребението на майка си, после — за погребението на баща си и още веднъж вече не си спомням за какво. Може би във връзка с формалностите около къщата, която продадох на съседите. Но всеки път през гара Н бях минавал транзит, слизах в окръжния град. А оттам до Горно Ряхово — с червено рейсче по черното, размотано като лента за машина шосе. През гара Н не бях минавал… Така се беше случило.

Една вътрешна неудовлетвореност непрекъснато ме беше пришпорвала през тия 17 години да върша нещо, да научавам нещо, да променям или измислям нещо според силите и възможностите си. Не съм сърцевед, затова не бих могъл да определя по-точно в какво се състои това неудовлетворение, но го чувствувах особено остро, като хапещ някакъв глад в кръвта си, когато попадах в обстановка, където почти нищо не се променяше, не беше се променило и «на земле» царуваше невъзмутимо спокойствие, леност и тишина. За добро или за лошо беше моята неудовлетвореност — тоя въпрос не смеех да си задам, защото, запитах ли се — все ми се струваше, че тя прилича на един съд без дъно, колкото и да наливах в него, той никога не се напълваше. Имах чувството, че щастливото състояние, наречено «задоволеност», няма никога да ме «осени», че аз завинаги ще си остана един гладен пътник в живота.

Понякога се питах дали пък не съм от категорията на вечните ненаситници , на които никога нещо не стига, които все искат и непрекъснато протягат ръка за още. Малко ли бях постигнал през изминалите 17 години, та в кръвта ми гореше такъв силен глад за още? Тръгнах като кандидат-студент оттук, а сега съм доктор на физико-математическите науки, написах две книги за произхода на звездите и на новите звезди и куп статии по този въпрос; постъпих като млад инженер в завода за мотокари, а след четири години станах началник на цех; ходих на специализация в Съветския съюз, живях три години на Запад като представител на Техноимпорт и демонстратор на български мотокари: ръководих монтажните работи в два металургични завода, ето ме сега директор на Завода за цветна металургия в Н… Ако това не е дейност и ако това не са успехи, тогава какво нещо е дейността и какво нещо са успехите?

Но може би състоянието ми на незадоволеност се дължеше на неудачи в така наричания «интимен» живот? Кой знае, вертеровски трагедии не бях преживявал, носех в душата си спомена за една романтична, почти юношеска любов, умряла от само себе си, и спомена за един лекомислен брак. Останалото бяха случайни връзки, те не бяха оставили в душата ми никакви следи. Какво повече може да иска един човек, току-що прекрачил чертата на 36-тях си години?

Тогава? Откъде идеше наистина това състояние на обща, глобална , бих казал, душевна неудовлетвореност?

Преди две седмици генералният директор на обединението за цветна металургия ме покани да посетим н-ския гигант за цветна металургия, та да се запозная предварително с трудностите, които ми предстояха във връзка с довършването на монтажните работи. Останах с впечатление, че тия работи са достойни за окайване. После обядвахме в ресторанта на грандхотела. Придружаваше ни зам. — директорът на ЗПЦМ, инженер Щерев. Той беше малко гърбав в раменете човек, с лице на християнин от епохата на най-ранното християнство.