Андрей Гуляшки - Чудакът

След обяда минахме транзит през Н, все по главните улици. Макар новите сгради и магазини да бяха променили силно стария облик на града, едно особено чувство на умиление ме обхвана, сякаш бях попаднал след дълги години отсъствие в родния си дом. И ако до мен не седеше важният ми спътник, щях непременно да извикам на шофьора: «Спри!» Щях да сляза от колата, да се разтъпча насам-натам и пътьом да допра с длан потъмнялата стена на някоя старовремска къща. Разчувствувах се, взех да си спомням минали случки, преживелици от първата си голяма любов, но ето че генералният директор надви дрямката си, която го беше сграбчила след сития обяд, и отново захвана да разнищва причините за изостаналия монтаж. И аз отново се върнах към текущия ден, а на миналите неща махнах с ръка за довиждане; предчувствувах, че в близко време отново щях да се срещна с тях.

Дошъл-недошъл и някои неща от миналото започнаха да се появяват пред очите ми. Първа ме посрещна старата ми познайница, градинката край гарата. Спомних си, че когато тръгнах за София да държа конкурсен изпит, очаквайки влака, все обикалях около нея и въздишах. Тя ми се усмихваше весело с пъстрите си засмени цветя, а на мен ми беше тъжно донемайкъде. Дошло беше да ме изпрати едно момиче на име Лили, от десети клас, предпоследния по онова време, което момиче доскоро силно обичах. Поради случайно падане и контузия в кръста Лили беше съвсем окуцяла с десния си крак и моята любов, независимо от добрата ми воля и от съзнанието ми, че постъпвам нечестно, беше се превърнала в най-чисто състрадание и както бяха казали поетите — на мястото на розата разцъфтя печалната хризантема. Та Лили беше дошла да ме изпроводи на гарата: след нещастието, бедничката, ме обичаше може би още по-горещо! Разбира се, тя вътрешно не си правеше илюзии за бъдещето на отношенията ни, но се преструваше, че не забелязва нищо, така както и аз се преструвах, че чувствата ми са останали същите, каквито бяха преди, разхождахме се бавничко около градинката, зяпахме петуниите, розите и ружите и насърчени сякаш от хубостта им, взаимно се заблуждавахме. Аз я уверявах, че ще прескачам до Н всяка събота и неделя, за да се срещаме, а тя ме молеше да не върша глупости, ами да си гледам учението, пък и защо да харча толкова пари за път. Да съм използувал ваканциите! Догодина, когато и тя иде в София да запише литература, щели сме да се виждаме всеки ден. Нали? «О, да! — казвах аз. Но една година — това е цяла вечност!» «Ще мине! — утешаваше ме тя. „Amor omnia vincit.“ [5] Amor omnia vincit. (лат.) — любовта всичко побеждава. Тя така изричаше тия думи, че не можеше да има никакво съмнение за чувствата, които влагаше в тях: тя горчиво се подиграваше на жалките ми лъжи.

Играехме великата игра на милосърдната заблуда и свидетелка на трагикомичните ни усилия беше градинката с веселите си цветя. Колкото пъти по-сетне си спомнях това последно наше свиждане, винаги изскачаха пред очите ми цветята. Лицето на Лили избледня в паметта ми, времето започна да изтрива чертите му. От онази последна среща останаха като спомен само нежните разноцветни пламъчета на петуниите и кротките лазурни цветове на ружите. Те винаги са ми напомняли през изминалото време очите на Лили.

Сега градинката умираше. На петнайсетина крачки от нея имаше чешма, но цветята й умираха от жажда. Гледах тази пустош и ми се струваше, че и у мен самия, в душата ми едно хубаво кътче, може бе най-хубавото — също е застрашено от жалка смърт. Плевели щяха да го задушат, суша щеше да го изгори, от петуниите и ружите щяха да останат само голи, изсъхнали стебълца.

Докато се мотаех около градинката, при един от навесите пристигна камион. От платформата му скочиха трима души. Маневрената машина се пробуди сякаш от дълбок сън и лениво изпуфтя.

Отново отидоха в апаратната. Началникът на гарата продължаваше да дреме, помощникът му режеше ноктите си с ножче, а телеграфистът мрачно заничаше в гаровия журнал. „Ще ви взема мярката! — заканих им се злобно наум. — Седем вагона с машини държите неразтоварени по коловозите. Лентяи!“ Но им се поклоних учтиво — такъв ми е навикът, когато съм най-ядосан, да се държа вежливо — и кротко рекох:

— Имам една молба!

— Нямате ли си работа? — сепна ми се телеграфистът. Все пак аз бях майстор Юри и никой не можеше да предположи, че по-нататъшната му служебна кариера ще зависи в голяма степен и от мен.

— Аз идвам тъкмо за работа! — усмихнах се миролюбиво на телеграфиста.