Андрей Гуляшки - Чудакът

Жътвата от първия ми удар беше печално богата. Закъсняха почти всички инженери, а стотина души от работниците се явиха на местата си със значително закъснение. Веднага издадох заповеди за наказание, наредих да се разлепят обяви, с които предупреждавах, че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат санкционирани с максимална строгост. Не избягна от «последно» предупреждение и секретарката на Щерев, която заради сватбата си беше се отлъчила без разрешение.

Налагаше се да размахвам камшика поради нуждата от бакърен и оловен прокат, а пък и на самия мене — признавам си го откровено, това препускане ми доставяше удоволствие. Нима навремето баща ми не се е радвал, в душата му не са звучали химни пред гледката на сръчно засетите с пшеница блокове.

Нищо не знае оня, дето не е препускал по пътищата, за да стигне навреме до една добра цел! Препуска ли човек към една добра цел — тогава и плющенето на камшика звучи като хубав, бравурен марш!

Вечерта, след като се разбрах с партийния секретар, свиках целия колектив на митинг. Не съм по речите, затова казах на хората накъсо и направо:

— Държавата трябва да има навреме бакърен и оловен прокат. Затова обявявам в завода извънредно положение. Ще се работи с максимална напрегнатост, прегрешенията в работата и дисциплината ще наказвам с най-сурова строгост. Искам да се разбереме честно и като мъже. Комуто стиска — да остане, комуто не стиска — на добър му час! Тия, дето ще работят честно и по мъжки — ще са ми приятели, а кръшкачите още отсега предупреждавам — няма да ги огрее!.. Давам половин час време за размисъл. Който ще остане — да върви в столовата. Който ще напусне — да си прибира багажа по взаимно съгласие!

За чест на работническата класа само седмина изявиха желание да напуснат. Разделихме се почтено.

На другите, дето отидоха в столовата, наредих да поднесат за моя сметка по сто грама водка и хубаво мезе.

На война — като на война, по мъжки и без хленч!

А на обяд, през същия този «мъжки» ден, аз се влюбих. Влюбих се в съпругата на Щерев, Мая.

Хората се влюбват по два начина. Или изведнъж, както се казва, «от пръв поглед». Или постепенно, приближавайки се неотразимо един към друг.

Влюбих се в Мая от пръв поглед. И в мига, когато любовта избухна в сърцето ми като неугасим пламък, аз разбрах, че приказката за «първия поглед» е една евтина и наивна заблуда. Щом видях Мая, аз почувствувах — точно така, — почувствувах, че най-после стоя пред жената, която бях търсил несъзнателно през целия си живот. Стремял се бях през целия си живот към нея и ето че най-после бях я открил! Сърцето ми запя химна на сътворението и светът сякаш се изпълни с божествените звуци на Бетховеновата Ода на радостта.

Любовта ми към Лили, с каквато и романтика да беше украсена — вечерни разходки, съзвездия, блажено и поетично безгрижие, — беше всъщност едно младежко увлечение. Лили ме обичаше всеотдайно, сигурен съм в това, но аз съм изпитвал към нея, изглежда, само чувство на харесване и нищо повече.

С Вера ме свързваше едно libido и нищо повече. Заживяхме заедно, а после се оженихме, макар че помежду ни не съществуваше никаква духовна връзка. Нещо повече, помежду ни не можеше да съществува каквато и да било духовна връзка, понеже ние бяхме толкова различни по вкусове и разбирания! Тя харесваше високите строежи и залагаше на тях, аз ги ненавиждах. Тя се захласваше по Гершуин, аз пък боготворях Моцарт. Стори ми се, когато се разведохме, че излизам на чист въздух, след като бях стоял дълги часове в душна и задимена стая.

Но откъде знаех, че Мая не й приличаше? Не ме ли мами чувството, възникнало от «първия поглед»? През тия августовски утрини първите слънчеви лъчи бързо изпаряваха росата. Нямаше ли близкото ни опознаване да изпари и моето първоначално очарование?

Но каквито и съмнения да се появяваха като облачета в душата ми, светът стана като че ли изведнъж по-красив. Бях занемарил нощните бдения, сега вечер се прехласвах по небето, не ми се прибираше в бай Сандовата мансарда. Имаше едно възвишение в лозето му, беше го засадил с розови храсти. Захвърлях палтото си на тревата, лягах отгоре му и тъмният небесен купол, осеян с безброй златни, синкавосребърни и рубинени звезди, взимаше очите ми. Както някога, през детските ми години, когато спях на открито, до ъгъла с овцете, при вуйчо ми Първан. Както някога, през тихите вечери, когато се разхождахме с Лили навън от града. Няма друго чувство по-близо до природата от любовта. То е част от природата и когато човек го носи в сърцето си, той се слива с природата и само тогава започва да разбира езика й и да изпитва омая от хубостта й.