Андрей Гуляшки: Чудакът

После влязох във връзка с моите приятели от гарата и от тях научих, че следващата доставка със стоки ще пристигне в Н на еди-коя си дата. На същата по тайни пътища пристигнахме на гарата, сложихме един децимал на рампата и когато вагонът с доставките пристигна, отмерихме си от дължимите стоки каквото ни се полагаше. Далечният родственик на Ногай хан припна при телеграфиста да иска връзка с окръга или с първия секретар в Н, но мрачният човек му посочи вратата.

— Тук е разрешено само за разговори от служебен характер! — рече му той. — Туй не е обществен телефон! Напуснете апаратната!

Полагаха ни се сто килограма замразено телешко, но в хладилния вагон открихме шест леко замразени прасенца.

— Не смейте да пипате прасенцата! — застана пред вагона търговският началник и разпери ръце, готов да брани на живот и смърт скъпоценния товар. — Две парчета са за ресторанта на грандхотела, за приема на първия секретар по случай сватбата на дъщеря му, а другите са за симпозиума в окръжния град! Не смейте да се докосвате до тях!

Обърнах се към момчетата си.

— Вземете сватбарските — рекох им, — а другите пожертвувайте за науката. Да покажем на отговорните хора, че работническата класа уважава техническия прогрес!

После отидох при първия секретар. Той беше вече уведомен за случилото се на гарата. По лицето му не се четеше нито одобрение, нито упрек.

— Добре си направил, дето си проявил грижа за хората си. Но това не е начинът, по който трябва да се вършат тия работи. Я си представи, че там бяха дошли с момчетата си и директорите от другите предприятия… Представяш ли си каква каша щеше да се получи?

— Всичко щяхме по братски да делим — рекох. — А за прасенцата щяхме да хвърляме «ези-тура».

Той махна с ръка.

— За тия прасенца аз ще тегля ушите на управителя! — рече той. — Лично аз не съм заръчвал никакви прасенца. Но тъй или иначе, той е разчитал, че ще ги има подръка…

— Не слагай камък на душата си! — рекох му. — Обещавам ти, че ще се постарая да измисля нещо още по-достойно за сватбарската ти софра!

В навечерието на празненството заръчах на главния готвач да свари до разваряване 15 килограма боб и толкова картофи и тази маса да превърне на идеално смачкана каша. Сутринта отидох в готварницата, поисках три тави за печене на истински прасенца и в тях «изваях» моите прасенца от бобена и картофена каша. Поръсихме ги изобилно с червен пипер, поляхме ги с желатинен разтвор, щедро ги посипахме с магданоз… На пръв поглед те станаха като истински.

За ефекта не се излъгах. Повечето от гостите разбраха играта чак когато посегнаха с ножове и вилици към тавите, за да отрежат по едно вкусно парче месо. Падна голям смях. Макар и фалшиви, прасенцата имаха успех и бяха ометени с повишен апетит.

А после пяхме и танцувахме. Бяха дошли и Щереви. Помолих оркестъра да изсвири «По синия бял Дунав» от Щраус. За мое удивление никой от гостите не скочи да танцува, тия хора не умееха да танцуват валс… Тогава срещнах очите на Мая. Тя беше малко побледняла, но ми се усмихна. Очите й страстно ме молеха и зовяха.

Излязохме сами на танцовата площадка и още с първите тактове се понесохме в един свят, където бяхме само ние, свят от блясък и щастие, защото чувствувах дъха й по устните си и тя чувствуваше по устните си моя дъх; свят като приказка, защото ни носеха притиснати близко един до друг вълшебни вълни.

Когато валсът завърши, всички бурно и от сърце ни ръкопляскаха. Аз заведох Мая до мястото й, при нейния мъж, той седеше мрачен, с лице на древен християнин, отдръпнал се от тоя лъжовен свят и отдал душата си само на бога.

Рядко използувах стаята си у Щереви. Боях се, чувствувах, че и Мая се бои.

Но не минаваше ден, когато след работа тя да не ми дохожда на гости със Соня. Излизахме в лозето, тичахме със Соня измежду лозите, играехме на «жмичка». Или се разхождахме по пътеките, които лъкатушеха между овощните градини. Соня тичаше пред нас.

Понякога ги взимах двете в колата си и ги водех в града. Ходехме на «сладкарница», на «люлките» в парка, посещавахме представленията за деца в лятното кино.

Търсехме скришом с Мая ръцете си. Какво блаженство, господи, когато случайно се допираха!

Имаше вечери, когато не успявах да надвия себе си, жаждата ми да я виждам и слушам взимаше връх над благоразумието и тогава отивах у тях. Тя свиреше специално за мен Шуман, Чайковски, онова леке Боян Спиров многозначително ни следеше с очи, а Щерев мълчаливо пушеше или странно се усмихваше така, както са се усмихвали християнските мъченици, преди да бъдат хвърлени на зверовете.