Андрей Гуляшки: Чудакът

— А-ма, вие!.. — зина той и заекна от страх.

— Туй да не ти е вариете някакво? — на свой ред се облещих аз насреща му и така го разтърсих, че главата му се задруса като на ония кукли, дето са на конец. — И за тебе няма ли дежурство в завода, ами си дошел да мърсуваш тук?

— Какво дежурство, моля ви се! — Беше се зачервил като рак, но лицето му започна бързо да бледнее.

— Не помниш, Спиров, не помниш! — заканих му се с пръст. — Аз ще ти припомня туй дежурство вдругиден, на първия дирекционен съвет. Ще видиш ти едно повишение, ама през плет! Службата зарязал, чуждите дами да закача!

И понеже стоеше като ударен от гръм, аз му изкрещях:

— Още ли си тук?

Той се люшна към изхода, а аз се засмях и рекох на Саша:

— Не бой се, момичето ми, докато аз съм в Н, никой не ще посмее да те закачи с пръст!

Наоколо се тълпеше отбран народ, чудеха се на този Спиров, а мен гледаха плахо и с голямо уважение.

— Музикантите! — извиках. — Валс!

И се поклоних на Мая.

До 12 часа оркестърът свиреше само валсове и танга и аз танцувах само с Мая.

След официалното приветствие всички взеха да се поздравяват, по-близките се целуваха. Когато целунах Мая, тя потръпна и затвори очи. Не зная дали някой забеляза това, всички бяха позамаяни от шампанското.

Напуснахме хотела към три часа след полунощ. Щерев беше се ужасно напил, та помолих двама от заводските бригадири да го подкрепят до колата. Настаниха го на задната седалка, аз сложих Мая до мен. Прехвърчаше сняг, в светлината на фаровете снежинките изглеждаха позлатени. Подкарах, но не по посока за Щереви, а към гарата.

— Защо? — учудено, но шепнешком ме запита Мая.

— Ти бързаш ли? — също шепнешком я запитах аз.

Тя не ми отговори, но усетих, че леко се притисна до мен.

А Щерев тутакси заспа.

Заварихме началника на гарата и телеграфиста вече вързали кънките. Помощникът будуваше трезвен, нему беше се паднало дежурството. Оставих на приятелите си една щайга отлежала «гъмза», честитих им новата година, разцелувах ме се. Кой знае как сред приятелите ми от станцията беше и Мая. Целунах и нея, но този път и аз затворих очи.

Щерев спеше в колата.

Много работа имаше около синхронизирането на процесите в различните цехове, трябваше да се подобрява работата в различни възли, затова до 10 януари не успях да се отбия нито веднъж у Щереви.

На следващия ден, привечер, купих кутия шоколадени бонбони за Соня и едно мече, което можеше да маха с лапите си и да се движи. Повдигнах ръка към звънеца на апартамента им и вече си представях ласкавия упрек, с който Мая ще ме посрещне.

«До гуша бях зает! — щях да й кажа и щях да целуна мислено натъжените й очи. — Не ти ли разказа мъжът ти с какво се разправяхме тия дни?»

Отвори ми Щерев. Стори ми се, че някак си виновно се усмихваше, докато ме въвеждаше в салона, а когато ме покани да седна на любимото ми място, надясно от пианото, по лицето му се открои мрачно страдалческо изражение, смесено с някаква тъпа обреченост.

Той гледаше втренчено кутията с бонбони и мечето, които държах в ръцете си, но не посягаше да ги вземе.

— Къде са Соня, Мая? — попитах аз, като изведнъж почувствувах, че салонът е някак си безнадеждно опустял. При това беше студено като в помещение, където никой не се застоява. — Къде са хората ти? — учудих се, като неволно взех да се оглеждам. — Да не би да са закъснели в града?

Щерев се изгърби като че ли още повече.

— Моите хора не са в града — рече той с тих, но равен глас. — Не съм имал случай тия дни да остана насаме с тебе, за да ти обясня. Много се извинявам. Вината е моя. Мая замина със Соня за Сандански. Да, да, за Сандански. У Соня докторите отдавна бяха открили признаци на начална астма… Недоумявам, как Мая не ти е разказала досега за тази работа!

Кутията с бонбоните хвърлих върху капака на пианото, а мечето стиснах несъзнателно за шията.

— Глупости! — рекох. — Каква астма? Нищо подобно не съм забелязал у детето. Кой доктор го е гледал.

Щерев мълчеше.

— И защо така изведнъж?

Сега Щерев се разположи в креслото си и запуши.

— Защото — рече той, все така тихо и равно, защото в Сандански се откри място за учителка по литература, по чл. 70, за срок от една година. Използвахме случая! — разпери той ръце. — До идущия декември Мая и Соня няма да бъдат тук.

Скръцнах със зъби, замахнах с мечето да го ударя, но в последната секунда се сдържах.

— Ах, какъв подлец си бил, какъв подлец! — изстенах аз.

Щерев най-после намери усмивката си на християнски мъченик и рече: