Андрей Гуляшки - Чудакът

Изведнъж легна сянка на лицето й, тя се замисли, но бързо се отърси от онова, дето беше неприятно в мислите й, и отново ми се усмихна.

— Чел ли си «Пан» от Хамсун? — попита ме тя.

Признах си, че «Пан» не съм чел.

Тя ми посочи една книга на рафта в ме помоли да я донеса.

Донесох й книгата.

Тя разлисти книгата, намери пасажа, който търсеше, и ме попита:

— Искаш ли да прочетеш на глас тия няколко реда?

— Защо не? — рекох. И зачетох:

«Седнала една девойка в заключена кула. Тя обичала един господин. Защо? Попитай вятъра и звездите, попитай бога на живота — защото никой друг не може да ти отговори. И господинът бил неин приятел и любим. Но времето вървяло и в един прекрасен ден той видял друга и чувствата му се изменили.

Като юноша обичал той девойката. Често я наричал свое благословение, своя гълъбица. Тя имала гореща, буйна и трепетна гръд. Той й казал: — Дай ми сърцето си. И тя му го дала. Той казал: — Мога ли да те помоля за нещо, скъпа? И тя с възторг му отговорила: — Да! Всичко му дала тя и той все пак не й благодарил.

А другата — той обичал като роб, като безумец и като просяк. Защо? Попитай праха по друма и падащия лист, попитай загадъчния бог на живота — защото никой друг не знае това. Тя не му давала нищо, о, не, нищо! А той все пак й благодарил. Тя казала: — Дай ми разума и спокойствието си. И той съжалил само, че тя не му поискала живота.

А неговата девойка затворили в кулата.

— Какво правиш, девойко, ти седиш и се усмихваш?

— Мисля за нещо, което бе преди десет години. Тогава аз се срещнах с него.

— Още ли го помниш ти?

— Още го помня.

А времето върви…

— Какво правиш, девойко? И защо седиш и се усмихваш?

— Аз извезвам неговото име на кърпичка.

— Чие име? На оня, дето те е затворил тук ли?

— Да, на оня, когото срещнах преди двадесет години.

— Още ли го помниш ти?

— Помня го, както по-рано.

А времето върви…

Какво правиш, затворнице?

— Старея, мъчно вече виждам и не мога да шия и изстъргвам варта по стените. От варта ще му направя чашка — подарък от мене.

— За кого говориш ти?

— За оня любим, за оня, дето ме затвори в кулата.

— Ти се усмихваш нему, че те е затворил в кулата?

— Аз мисля какво ще каже той сега. Вижте, ще каже той, моята любима ми изпрати чашка, не ме е забравила през тридесетте години.

А времето върви…

— Как, пленнице, ти все още седиш и нищо не правиш, и се усмихваш?

— Аз старея, аз старея, очите ми са слепи, аз само мисля.

— За оня ли, когото си срещнала преди четиридесет години?

— За оня, когото срещнах, когато бях млада. Може това да е било преди четиридесет години.

— Та мигар не знаеш ти, че той умря? Ти побледняваш, старице, ти не отговаряш, устните ти са бели, ти не дишаш…»

Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.

Тя протегна ръка и ме погали по косите.

— Ти няма да умреш! — каза тя.

Помълчахме, после аз й казах:

— Хайде да ме научиш да шия колите. Искаш ли? Ще идвам, когато имам време, ще шия и ще си приказваме. Или пък ще ти чета от книгите, когато ти работиш. И времето ще върви.

— А! — каза тя. — Непременно ще те науча. Това е толкова лесно. И толкова е хубаво!

После взех да дохождам при Лили по-често. Подшивах колите, но повече й четях.

И времето вървеше.

Времето вървеше и отношенията ни с Щерев станаха почти такива, каквито бяха преди. Казвам «почти», защото той не възобнови някои свои противни предишни навици, от които ми се гадеше и ми беше дошло до гуша — да ме гледа умоляващо, страдалчески или да ми се усмихва с отчаяната усмивка на осъден… Уф! Не мога да търпя душевно слаби мъже. Откъде се пръкват, мъките ги взели! Такива ти е неудобно дори с рога да окичиш… Та сега, като скри от мен «богатството» си чак в Сандански и като му попремина страхът, захвана да се държи по-човешки, но все едно, приближи ли се до мен — не човек сякаш, а плужек в човешки образ пълзи наоколо, тъй ми се струва.

Две седмици след последния ни «интимен» разговор с него получих по пощата сума, равна на наемите, които му бях плащал за петтях изминали месеци. Беше справедливо, аз не бях стъпвал изобщо горе. Като ми, върна парите, предупреждаваше ме, един вид, че не ме иска повече за наемател, тоест че не желае изобщо да се мяркам в къщата, му. Хе-хе… Ще видим, ще видим, нека да падне първият сняг…

Понеже мисля за Мая, искам да кажа няколко думи за писмото й. Не вярвам да го е писала искрено. Съчинила го е от страх да не рухне кукленото й щастие. А може би — от милосърдие. По-милосърдните жени са склонни към саможертва, но затова пък и по-бърже им минава — животът си има неписани закони.