— Не успях, Лулчев.
— Нищо, сега е още по-добре. Сегашната позиция на Кьосето е изгубена и той пика на бъдещето си. Сега остана да се и използува умело.
— Кой да го замести?
— За Багрянов е още рано. Мисля, че не трябва да оставите да изгори Багрянов за искането на Кьосето. Вие трябва да имате контакт с народа, Кьосето го няма. Багрянов и Казанлиев са хора, които трябва да се държат за тази цел. Трябва да се намери такава връзка и с работниците, защото времената, които идат, ще бъдат тежки не само за нас, но и за всички. Трябва да се вземат мерки. — 2.
— Кой ли е дал тоя съвет на Кьосето?
— Още преди шест дена аз казах на Недев, че на Кьосето спатиите ги знаем и че той ще иска, щом изпрати Божилов, да иде да притиска царя. Казах на Статев същото и той отрече това и отиде в Пловдив, защото 100% било лъжа, че Кьосето искал отлагане на избори.
— Значи не е Статев тогава — извикаха в един глас Кирил и царят.
— Ами кой ще му е дал тоя акъл?
— Много вероятно е да се следва една инструкция, дадена отвътре от византийските влъхви Буров и сие.
— Тогава да туря за председател Даскалов, а пък за вънкашните работи или Шишманов, или белградския.
— По-добре белградския — казах — понеже най-важното е да сме добре със сърбите.
За Калфов говорихме също, но царят се боеше да не вземе някое становище крайно веднага и с това да попречи. Аз му казах, че ще имам грижата, докато му дойде после времето, да поработя с него да се поопитоми, да не е и така остър и бърз, а да се разширочи в схващанията си, т.е. да вижда доброто и в двата лагера, там, където го има. Но аз пак настоях да се извика Кьосето и да се направи последен опит да се разберат с Багрянов и ако не може, да си върви вкъщи.
— Той с тази оставка тъй те улесни, както и да беше искал, не можеше да го направиш. Ще го викаш и ще бъдеш „баро“, с пълна сила ще го обвиниш, че никой не е правил нещо подобно на това, което той прави, да бяга в лицето на противника.
— И право е — забеляза царят — имали сме само един подобен случай, когато, като умре майка ми, и Греков 170си даде оставката, но това сега е повече от всичко допустимо.
— Разбирам да беше го направил това Багрянов, да, но той…
Царят почна да се смее силно и извика Кирил и му казва:
— Слушай какво казва Лулчев и това е много да го направи Багрянов (Сър Джон, го нарече царят), казва, че разбира. Да, за него право, това е естествено — потвърди царят и Кирил — и не бих му се сърдил, но на този господин, след като го поддържахме толкова време, сега така да направи…
— Вие ще му говорите и за депутатите, които искаха да се избират и за които аз лично му казах и после повторих и на Недев.
— Аз самият повиках Божилов и го заредих здравата, казах му — и царят ми повтори целия разговор, в който той е казал на Божилов какво не иска да прави Кьосето и което Божилов обещал да му каже — но както виждаш — казва царят — Кьосето си прави пак неговото.
— Толкова по-добре, че е дал материал да го обвините. Аз казах и на Недев, че всеки крадец поздравява приставо, защото го е страх от него, но Кьосето се подкупва с това внимание и мисли, че то му е необходимо и че без него не може. Защо му е Дуров разбойник, и Иван Петров, и Гето Кръстев.
— Разбира се, аз не дадох на Ляпчев да го избере — каза царят — а той сега иска да го избере…
— Вие ще го нападнете силно, но ще бъдете весел, да разбере той, че пет пари не давате за неговата оставка. Аз казах и на Недев да се опомни и да знае, че е министър на България и на царя си, а не на Кьосеиванов и че нямаме намерение да се основава нова династия. Ще бъдете решителен, Кьосето е проиграло всичките си карти и сега, когато мисли, че Ви държи, то е в ръцете Ви и нека си реши съдбата само. Ако слуша и поеме ръката на мира и работа с Багрянов, добре, ако не, да си върви вкъщи — никаква друга легация.
— О, разбира се — каза царят — след тая оставка…
Дойде Генчев и доложи, че се е срещнал с Недев и му е предал заповед как да се държи и слуша тука, после ходил в радиото да види позива и заговори, че изборите ще имат насилия, че Недев си бил турил и бабалъка си даже.
— Ама, казват, Ваше Величество, че Вие сте казали.
— Ах, не е вярно, Лулчев. Мадам Каравелова 171, като й бях на имен ден, ме залови за него и започна да ми говори. Може да й е бил някога любовник, та искаше да го прекара. Казах й, мадам, то не е моя работа!
— А тя е казала, че Вие сте казали „много добре“, нека си избере.
— Ами, казал съм, нищо подобно. Тя сигурно си го е имала някога Грозданчо, някога и сега е решила да му се отплати в стари спомени и той разправи какво му е говорил Аджелето (Стоянович 172), как тя искала да го съблазни и не успяла… къде са правили тия работи — на стълбата на Каравеловата библиотека…
Читать дальше