Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

Пак му казах да се види с учителя. Пак отказа. Беше много отчаян и ми каза, че някой ден ще си пръсне черепа, за да си остави трупа само на нея… Подобни работи и аз изживявах някога, та го разбирам, и доста му говорих, като му казах да остави тия глупости, че тая задача меще 164баща му и като не се реши с него сега, ще я дорешава с жена си. Тогава той ми разправи как, като бил на 19 години, се опитал да се самоубие. Той имал като възпитател (това не помня, дали беше точно възпитател, а и името забравих) един швейцарец.

— От него имам всичките тези либерални разбирания. Баща ми го много мразеше. И сега, като се научи, че ходя при него, много го е яд и прави магии… Тоя човек си държал дневник, аз не знаех това. И каквото му съм се оплаквал за мъчнотиите с баща ми, той ги писал. Куртоклиев или кой други не зная, но казал това на баща ми. И когато швейцарецът отишъл в отпуска, Куртоклиев 165по заповед на баща ми отваря бюрото му и взема дневника. Аз бях в Царска. Вика ме баща ми, уж любезен, ама окото му святка. Сещам се, че ще има нещо. Отивам в кабинета, там беше и един французин (на когото тоже забравих името; сега може би ще го попитам допълнително и ще си го запиша). — Той гледа на масата дневника. Започват да му го четат от 8 часа вечерта до 2 часа след полунощ. Онзи човек искал нещо да прескача, но царят не давал и настоявал всичко да се чете. — Инквизиция, каквато правеше Боян Начев със своите жертви — казва царят сега — зная го, защото го изпитах… Като си отидох долу, аз имах същото чувство като сега, желание да му оставя само трупа си и вдигнах револвера и го опрях до челото си… Револверът не хвана, даде засечка.

— Защото е трябвало да живееш — казвам му — но и двамата бяхме развълнувани… горкичкият…

Каза ми царят, че още в Будапеща е казано от журналист, че на 26 декември ще има преврат в България от офицери за доброто на царя.

— Зная аз това добро — каза царят… — Нали — казва — говорихме, че Лойд 166е тъмен човек, ето ходи в Румъния, отиде си и почнаха пожари, в Сърбия убийства и пожари, ами тука какво ще излезе? Проверих това, което ми писахте за английската легация, и излезе вярно, че имат хора, които са участвували в Испания…

— Значи и тука готвят нещо такова — казвам му (пък си мисля, че те взеха Лукова не току-така с 15 000 лв. месечно, но не го казах на царя…).

Говорихме за Недеви, той се отзова много хубаво. Казах му също интригата, която е разправяна, че престолонаследникът е глухоням, и как Казанлиев се е клел, че го е виждал и говорил с него и как народът викал „ура“. Приказвахме по тоя повод за Казанлиев и му казах, че той е човек, на когото може да се даде път, и царят потвърди това, че заслужава и че ще бъде хубаво да се вдигне той вместо други, понеже той е добре с народа, без да е така корумпиран, и че е помагал на бедните, като е купувал нещичко от свои пари, и че прави хубави жестове. Това и царят констатира. Изобщо беше съгласен. Само му се стори, че мъчно ще съгласува усилията на Кьосето и Багрянов, но обеща и този опит за доброто на България да се опита да направи.

— Да се опитаме — казвам му — пък ако не щат, нека всеки си носи последствията!

— Вие само се пазете, че по-рано щяха да Ви изядат и излизаше все от Багрянови хора. Не излизайте много начело. (Спомних си, че Стоил ме плашеше, че Цанков с Кожухаров Тодор щели да издават книга за мен и щели да пращат Тошев като провокатор — той иска да се видим, но аз бях вече отказал. Цанков разправял, че съм се виждал с Кимона, а то беше преди 5 години, и че сега щели да опишат модерния Распутин 167. Щели да нападнат и братството. Казах му, че ме правиха вече убиец, то това не ми се вижда толкова тежко. При това и за братството не е страшно. То мина това време. Когато огънят е слаб, вятърът го гаси, но когато е силен, само го разпалва… Минаха тия времена, когато можеха да ни плашат, сега ще ми направят само реклама. „Ами тогава да кажа да не я издават“ — каза наивно Стоил… Това не казах на царя.)

Приказвахме и за дипломатическите промени, като питах защо Антонов го не уволниха след тоя гаф в Москва.

— Кьосето не ще — каза ми царят.

Приказвахме и за уволнените офицери и пр. Доста интересни работи, но не ми се пишат. С впечатление съм, че царят си има план, който не искаше да ми разкрие изцяло, пък и аз отбягвах, за, да не би да го издаде някой, а той да помисли, че съм аз. Изобщо всеки ден разбирам, че българската политика и нужник са почти едно и също и много съжалявам, че се намесих или намесиха. При Стамболийски щях да платя с главата си, пък сега да видим какво ще ме огрее…