Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

Говорих му да чете, защото ние му даваме най-малкото, без което не може, но него вече трябва да го направи. Разказах му и за жена ми, колко малко искам от нея, но тя пак не можа да се отърве, защото не послуша. Ето, на нея не можахте да помогнете, каза царят. Там причината беше друга. Бабалък ми беше разгонил „Бялото братство“ в Търново с Харлаков 98и поради това от рода му нищо не остана — там беше причината. За Вас тия причини няма и ако слушате, работите ще се оправят. Тепърва Ви иде разумният живот. Няма какво да се мислите вече остарял (защото той ми казваше, че е вече стар).

Търпение и вяра — това като основа. На тръгване го помолих за една вдовица на подофицер да го направят фелдфебел, защото му се полага по закон, а също му дадох сведения за докторите Недков и Даскалов — прочети си ги — доста болни са съсипани. Знайте го с време и не ги защитавайте. На раздяла той си взе сбогом и си отнесе погледа настрана и към земята.

— Тъй сбогом се не взима. Гледайте ме в очите, за да вземете сила. Тя от земята няма да Ви дойде 22. 99

— Ама ще мога ли да издържа утре за парада? — питаше ме той, като гледахме из прозореца силния вятър, който се изви.

— Разбира се — казвам му 22.

— Довиждане още веднъж, но тоя път вече той ме гледаше в очите и като мина в другата стая, почна да пее и свири после. Изглежда, че кракът го болеше, но вероятно бе доста преувеличил поради англичаните (театър) и германците (инженери, които бяха дошли… и той трябваше да ги приема…)

от 3 до 6 часа следобед и в Овнарско на 11.V. с.г. в присъствието и на Багрянов

Среща в Ситняково

Още с пристигането ми в Чамкория дойде на обяд с кон Свилен да се осведоми кога съм дошъл и колко ще стоя. На другия ден дойде пак да ми каже, че ще дойде на сутринта Марко да ме вземе следобяд с отомобила. Това беше новата кола на царя, току-що пристигнала от Швейцария, малка, но много силна. В Ситняково, преди двореца да стигнем, ме чакаше царят и Кирил. След здрависването Кирил се отдели, а ние тръгнахме нагоре (той питаше мене къде да идем, но аз му казах да се качим по-нагоре някъде). Носех фотография (тя беше на Кирил, той беше я дал на Стоянов Борис, а аз бях я взел от него временно).

По пътя, тъй като го спрях да го фотографирам, извиках и Кирил, а след това само двама излязохме нагоре. Започна да ми говори за крака си, а после разговорът мина върху царицата и се задържа доста на тая интимна тема. След това разговорът мина на неговата среща с Потьомкин, за когото ми говори надълго, като го описа като човек, а също и разговора, който е бил крайно интересен по съдържание и по маниера на воденето, в който царят е трябвало да бъде много внимателен.

В главни черти този разговор е минал върху претенциите на България, като Потьомкин ни е обвинил, че и сега сме максималисти и пречим на общото разбирателство на Балканите. При това той отначало се е опитал да каже, че положението е много важно и за династията, и за народа, което царят е отбил, като е казал, че династията на Балканите е от малко значение, но добруването на един народ е нещо съществено и трябва да се направи нещо за него, че ние сме доста търпеливи и ще чакаме, но няма да се откажеме от това, което си е наше — това е било реплика на въпроса, че сме искали чужди земи. Но това, което сме изгубили на война, не го искаме, казал царят. То е късмет. Но това, което ни взеха без война румъните, ние си искаме. А на юг ние не сме дали нищо на гърците, за да търсим от тях, ние дадохме на Съглашението тия земи, гдето полковник Шарпи 100управляваше с българска администрация, която един ден без никакъв повод от наша страна изпъдиха и предадоха на гърците — ние от тях и тяхна земя не щем. В тоя дух е ставал разговорът. Личните му впечатления са, че е добър партньор, нещо обилно има в него, но и на дъното нещо неопределено тъмно.

Така, разговаряйки, ние вървяхме. Из пътя няколко пъти го спирах и фотографирах. Разговорът минаваше на разни теми. Така стигнахме горе на канарата, гдето е историческата пейка, гдето баща му е решавал с министрите да обяви независимостта. Направих му и там снимки. Започна да говори за крака си и за царицата, а след това за баща си. Чете ми недовършения проект за отговор на баща си да не идва в България, акъл да му прати и моето писмо, което бях му пратил, като беше в Карловските бани. Чете ми и някои други рапорти на Стаменов 101, в които се пишеше какво е казал Стефан владиката за своите минали и бъдещи срещи с държавници, и прочие. Някои бяха чудати. След това му четох една беседа. Новият в живота. От естествения ред на нещата. Накрая ми се разписа с обещание и пожелание за нов живот. Почнахме бавно да слизаме. Разговорът се въртеше около политическите водачи и бъдещата работа. Аз му настоявах да се даде държавна програма, на която да посветят живота си всички министри и чиновници, и депутати. Сега хората търсят къде да се подслонят и затова правят поклонение на Стойчо и др., а тогава ще знаят едно знаме, и другите ще станат излишни. При това и на техните партизани ще се намери подходяща работа, за да се не озлобяват — може да се направи един държавен съвет и пр., гдето и те да приказват и им се плаща нещо. България не е толкова голяма, за да се пренебрегват силите, които могат с полза да работят. Трябва да се напрегнат всички национални енергии на работа на всеки на своето място. Има място и за Луков, и за Кимона, и за Стойчо, но злото да не възглавява, а и дяволът да се впрегне да оре, казва учителят. Царят каза, че върху това ще се помисли и ще види какво може да се направи. После говорихме къде да се срещнем на сутринта, казах му в Овнарско. Там да дойде Багрянов да видим и неговата работа. „Какво да го питам?“ — каза царят. „Ще му искаш отчет за постъпките и ще го насочиш занапред какво да прави, ако иска да работи.“ Решихме на сутринта да дойде автомобилът в девет и половина да ме вземе и там да се срещнем. После отидохме до автомобила, който чакаше, качи се и царят и тръгнахме за Чамкория, после до една пътека царят слезе да замине пешком направо до двореца Чамкория, а мен ме отведе Марко до вилата. На другия ден, 11.V., дойде на уреченото време и тръгнахме при много хубаво време за Овнарско. Царят заминал вече за там. По пътя, като минахме вече Говедарци и навлязохме в гората, на едно място, поляна, видях автомобила на Севов и Багрянов бил вътре, бяха се спрели и чакаха да мина аз. Защо? — не разбрах. В Овнарско ме чакаше царят и Кирил. След пет минути пристигна и Багрянов със Севов. Поразходихме се и си поговорихме няколко минути на разни теми — общи и незначителни — след което царят извика мене и Багрянов да влезем в кабинета му, за да видим и тая работа. Когато влизахме, Кирил, който остана вън, ми направи знак с юмрук да го понатупаме…