Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

За неговото идване може да стане въпрос само след като България реализира своите близки териториални задачи, сиреч след като се поправят погрешните от войните. Тогава и само тогава неговото идване в България ще увеличи радостта на хората и няма да предизвика съдбата.

Ние не желаем нито Вие, нито той да съжалява за това, което може да настъпи. Ние Ви правим една услуга, като Ви представяме една действителност, която трябва да вземете в съображение, понеже нещата ще станат тъй, както са отредени, и ние не трябва да дохождаме в стълкновение с плановете на провидението, защото те си остават неизменни.

С почит: Люб. Лулчев

На 3-и през нощта ме събудиха към 11 часа с едно писмо от Евдокия, в което ми пишеше, че брат и се чувствувал отново лошо на баните и молеше за помощ, за да може да дойде за парада на 6-и. На 3-и си дошъл и на 5.V. в десет часа ме викаше. Отидох и преди да дойде той, поговорихме доста с Евдокия. Приказвахме за къщата й, за градината, за цветята, за картините и й обясних някои знаци по цветята, например — триъгълник. Приказвахме също и за брат й и неговото състояние.

Също и за царицата, от която тя смята, че брат й много тегли. Тя е здравомислеща и схваща нещата много добре.

Царят дойде след десетина минути, като влезе в двора през големите врати чак от двора. Беше облечен като генерал, пълен. Влезе с охкане, а аз го посрещнах със смях: „Свети Георги мъченик.“ — „Не, свети Борис мъченика“ — казва му Евдокия и веднага си излезе, а ние седнахме и започнахме разговора — започна да ми разправя за болестта си, за баните, които правил, и за мъките, които е преминал. А после и за караницата, която е изкарал с жена си. „Тя е бясна. Нарече ме луд и иска да съм се прегледал на лекар, защото не съм обичал децата и не съм се грижел за децата, когато бил ваксиниран Симеончо. Викала лекар от Варна, Дечев, и сега се чувствувала малко сконфузена. Проклето нещо — казва ми. — При това влезе и в стаичката на брат ми в Кричим и турила зъболекарските си принадлежности, само и само да може да ни скара. Проклето. Само за зло мисли!“ — и пр. в тоя дух. Казах му, че ще се справи, да има още време, че тя е барометърът на Италия тук, че трябва да я остави свободна, защото той я обича и мрази, и ревнува едновременно.

Царят се засмя и съгласи с това, но казва: „Какво да правя?“ — „Тури около нея хора и при това не спори с нея, кажи й, че за детето тя трябва да се грижи само, а ти, когато стане на 21 години.“ И тогава му обясних, че за бъдещата култура децата няма да знаят бащите си, а само майките, както Исус Христос. „Така би било хубаво“ — съгласи се царят с първото — да се не препира с царицата за Симеончо. Вие имате силни семейни чувства и те Ви пречат много. Трябва малко да се освободите поне външно, а вътре пак си имайте тия чувства като подтик.

Разговорът вървеше на разни теми, но общо прескачаше от време на време пак към царицата и нейното желание да се оплаче вкъщи от него. Говорих му да не се меси в тая работа, понеже е поискал помощ. Да не се бърка фелдшерът там, където пипа професорът, защото само ще развали… Той се съгласи с това. Говорих по тоя въпрос, а също и по някои интимни работи, засягащи общия им живот. После ми помена, че Кьосето спи. По-добре сега, и без туй мнозина приказват и тичат. Но той може би е изтървал нещо, защото е говорил пред народници, с които играе на карти, че не е с Германия, и те са го предали сега; той иска да контраблъфира чрез Потьомкин 97и е казал може би повече, отколкото трябва, и може да се получи нещо неочаквано, ако онзи го издаде. Няма нищо, сега всички държавници приказват това, което им изнася, и го сменят. След това той ме запита как да бъде утре на парада. Казах му, че за нас иде видно отлив, а за съседите — прилив, и ние трябва да бъдем много внимателни и с нищо да не провокираме, защото учителят на тръгване ми каза „С мир всичко, без мир — нищо!“ Че сме храбри — светът ни вече знае, че имаме да вземаме — и това светът ни признава, макар че още не ни дава, но утре и това ще дойде, защо да се безпокоим за това. Речите трябва да бъдат сдържани. Да имаме предвид, че България има да играе завидна роля в бъдеще и че ако преди 1000 години чрез богомилството даде подтик на всички народи в Европа, и сега това иде. Черната ложа иска да превърне тая енергия в материална, да се бием пак, както в миналото, но ние не трябва да се поддаваме на тая съблазън. За нас е отворено само нагоре — духовното — там ние сме силни. Те всички съседи са по-многочислени от нас и въпреки това се страхуват, защото се боят от духа, който е в нас. Това духовно тепърва има да се развива в нас, нашия народ. Аз не съм патриот и шовинист, това Ви го говоря като една бъдеща мисия на България, която никой не може да ни отнеме, но може да забави. Ненапразно учителят казва, че златният век е сега. Ето и Симеончо се роди, но да върви сега не по старите пътища, а по новите — духовното. Сега политиката на Кьосето с две думи: изчаква възможностите и използува моментите! Царят слушаше всичко това внимателно и с нещо се съгласяваше. България е освободена от Белия цар за специфична мисия и тя е напред. В нея ще вземете участие и Вие. Вашият живот тепърва ще се осмисли. На Вас много би Ви се помагало, ами нямате инсталация, която да поеме енергия. Кой Ви е крив, като се занимаваме само с обикновени работи. И Вашата болест е резултатът от стари ядове, които сега излизат. „Имам си ишиас и подагра.“ — „Е, това е Франция и Германия, заедно те ядат.“ Той почна да се смее. Пак се върнахме на семейни подробности за царицата, която много го ядосала и заплашила, че ще пише вкъщи. Казах му да не я — предизвиква, защото няма смисъл. Заговорихме тогава за Павел, който Емануил го предупредил, че е неискрен, а тоя път и царят разбрал, че те са си нещо плюли в устата с румънския, защото друг път Павел му се подигравал, а тоя път не — това обърнало внимание на царя. Разговорът минаваше на разни теми. Генчев не може да прости на „моторизирания“ (Стойчо), загдето му измени за Шебека (Спас Ганев). „Генчев е като лупа — каза царят — наблизо се вижда добре, а надалеч не може.“ — „Той е питал Севов дали съм говорил за него нещо, но каквото имаше, аз си го казах навремето и в очите му.“