Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Въвеждащият психолог спомена, че сме нещо като гаджета и тук. Или семейство, не помня. Това вярно ли е?

— Предпочитам да обсъждате с нея личните си взаимоотношения.

— Когато му дойде времето — казаха двамата в един глас.

— Наздраве! — Николай допи бирата си на екс.

Последва кратко мълчание.

— И все пак, ти повдигна темата за самоубийството, какво искаше да ми кажеш? — поинтересува се Адам.

— Извинявай, беше грешка! Нямах право да обсъждам това с теб. Просто се притеснявам, че може да ни напуснеш един ден.

— Искаш да кажеш, че ще успея да си посегна дори тук, така ли?

— Това е невъзможно. От включването на защитата не помня нито един случай на самоубийство, нито на насилствена смърт, причинена от човек на друг човек. Ние сме безсмъртни, Адаме! Въвеждащият психолог накара ли те да му удариш шамар?

— Да. Не разбрах какво точно се случи тогава.

— Това е вътрешната защита. Но има и външна. Вътрешната защита премахна болестите и стареенето много отдавна, още докато живеехме на Земята. Тя ни предпазва и от всякакви форми на насилие тук горе, в Станцията. Що се отнася до външната защита, помня само един инцидент, при който няколко метеорита се промъкнаха през лазерния щит и отвориха дупка в корпуса. Дузина обитатели бяха засмукани в Космоса тогава. Още няколко умряха при пожара. Но да убиеш човешко същество, дори и себе си, не става. По друга причина може да се разделим. Виждал съм го да се случва и преди. Последвах те в Симулацията, но в това, което може да си наумиш да предприемеш, а то зависи само от теб, няма да те последвам. Нито ще се опитам да те разубедя. И тогава ще се разделим завинаги. Или поне за доста дълго време. Ще ми бъде скучно без теб!

— Какво имаш предвид? Какво може да реша да предприема?

— Не сега, не си готов, почакай още малко, приятелю!

Седнали един до друг, двамата зареяха поглед в съзвездията.

„Скуката е проклятието на боговете“ — помисли си Адам. — „Откъде пък ми хрумна това?“

Адам отново се намираше в кабинета на въвеждащия психолог. Онзи имаше ведър, свеж и отпочинал вид, както винаги, с типичната за него леко закачлива усмивка на лицето.

— Чудя се как не ти омръзва? — попита Адам.

— Сигурно си мислиш, че непрекъснато отговарям на едни и същи въпроси, нали?

— А не е ли така?

— В общи линии, да. Но всеки човек е толкова различен и начинът, по който му повлиява Симулацията също се различава.

— Колко пациенти имаш?

— Напоследък се занимавам основно с излезли от твоята „епоха“. Освен „Аварията“ има и други Симулации от там. Може да се каже, че специализирам в края на 20-ти и началото на 21-ви век. „Римляните“ ги поемат колегите, хехех! Но да се върнем на въпроса ти! Като изключим теб, Юлия и Николай, които вече прекратиха сеансите си при мен, защото повече не съм им нужен, имам общо десетина пациенти. Горе-долу толкова са през цялото време. Гледам да поддържам бройката им постоянна.

— Юлия разпитва ли за мен? — попита плахо Адам.

— В началото разпитваше, да! Но после се възстанови изключително бързо, припомни си всичко и вече не й бях необходим. Прегледала е Доклада ти, своя собствен, както и този на Николай. Сега чака да се срещне с теб, когато си готов.

— А защо на мен ми е необходимо повече време, за да си възстановя паметта?

— Николай не ти ли обясни поне повърхностно нещата?

— Става дума за самоубийството, нали?

— И не само! Бих го нарекъл нежелание от твоя страна, по-скоро! Ти си ескапист, Адаме! Колкото и да е странно, привързваш се към измислените светове повече, отколкото към реалния живот.

— На какво се дължи това?

— На сложни процеси в психиката ти, които, макар да съм добър специалист, остават тайна за мен. Или поне някои от тях — отвърна въвеждащият психолог.

— Докога ще продължават нашите сеанси?

— Докато не се „побереш“ изцяло в тукашната реалност. Част от теб все още е там. В Симулацията.

— Значи мога да продължавам с въпросите, така ли?

— Нали за това съм тук! Всъщност, дори знам какъв ще е следващият ти въпрос.

— Чел си списъка, който изхвърлих ли? — Адам потърси с поглед кошчето под бюрото на въвеждащия психолог. Беше празно.

— Не, нямам нужда от това. Част от подготовката ми като въвеждащ психолог се състои в тренирането на чувството за емпатия. Това е умението да се поставяш „в обувките“ на другия, да виждаш света през неговите очи.

— И какъв ще бъде следващият ми въпрос?

— Най-важният — отвърна въвеждащият психолог.