Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Докато той пушеше, Наблюдателят хвърли поглед върху добре познатата му панорама от деветия етаж на панелния небостъргач. Трафикът по околовръстното беше натоварен. Олющените панелки наоколо мълчаха като намръщени старци сред оживлението на автомобилите, клаксоните и градската суматоха. Пешеходците бързаха за някъде. Планината се издигаше величествено над цялото това гъмжило — сякаш само тя предусещаше какво предстоеше да му се случи след малко, но нямаше никакво намерение да се издава. Слънцето блестеше високо в тъмносиния небосвод.

Николай се изкашля. Това привлече вниманието на Наблюдателя. Нещо като псувня излезе от устата на Николай. Наблюдателят проследи погледа му и видя голям пътнически самолет да извършва плавен завой в далечината. След маневрата се насочи право към тях. Колесниците се спуснаха бавно под корпуса. Приличаше на граблива птица, увиснала с разперени криле във въздуха. Зае цялото небе.

Николай изтърва цигарата, втурна се обратно в стаята, легна върху матрака по корем и закри ушите си с ръце. Минаха няколко секунди. Не се случи нищо. Николай предпазливо отвори очи, извъртя се по гръб и погледна навън. Наблюдателят отново проследи погледа му. Самолетът го нямаше там. Небето беше чисто. Вятърът полюшваше пердето на прозореца през отворената врата.

Николай въздъхна облекчено.

И в този момент се случи експлозията. Тежък тътен премина като вибрация през цялата сграда, повдигна Николай от матрака и го захвърли върху пода. Навън се чупеха стъкла. Викаха хора. Пищяха автомобилни аларми. Николай скочи и се затича към входната врата. Наблюдателят го последва. Носеше се във въздуха на няколко крачки зад него. Николай натискаше копчетата на асансьорите, но без никакъв резултат. Той хукна да бяга по стълбите надолу. Наблюдателят го следваше неотлъчно. Николай прескачаше по няколко стъпала наведнъж, хващаше се за парапетите по завоите и най-сетне успя да се измъкне от входа. Погледна в посоката на взрива. Погледът на наблюдателя също се насочи натам. Облак гъст, черен дим се издигаше зад покривите на съседните сгради. А наоколо цареше пълен хаос. Мъже и жени бягаха с писъци по улицата, някои лежаха по тротоарите. Колите се блъскаха една в друга, от небето падаха мъртви птици.

Николай вдигна крак и Наблюдателят видя как тънки нишки гума се проточват от подметката на кеца му чак до асфалта, като разтопен кашкавал…

— Осем. Започваш да се пробуждаш. Девет. Чувстваш се напълно свеж и отпочинал. Десет.

Адам отвори очи. Приятелят му се беше надвесил над него и го наблюдаваше с усмивка.

— Какво се случи след това? — попита Адам.

— Някакъв дебелак очевидно е скочил от терасата си и е паднал върху мен. Реших да ти го спестя. Грозна гледка е!

— Ама как? Какво…

— Имаш предвид хипнозата ли? Е, това е само един от начините да прегледаш Доклада. Друг път, ако ти се занимава, можеш да видиш цялата ми Симулация.

Адам се изправи и седна върху поляната. Виеше му се леко свят.

— А ти разглеждал ли си моята? — попита.

— Шегуваш ли се? Това е основното ни занимание, след като излезем. Все едно сме ходили на кино заедно, само дето участваме във филма! Интересно е да видиш как другите се справят с ролята. Даже доста интересно… Дори, бих казал, забавно. Но едва сега. Тогава хич не ми беше до смях. Между другото, знаеш ли, че Юлия излезе заедно с мен? Пътувала е в катастрофиралия самолет.

— Завръщала се е при мен?

— Откъде да знам? Трябва да попиташ нея!

— Кога ще мога да я видя?

— Когато ти разреши онзи психопат, въвеждащият психолог. Тя също ходи при него.

— Онзи психопат е доста интересен човек, чудя се не му ли омръзва да отговаря на едни и същи въпроси постоянно.

— Сигурно му е интересно, щом си го е избрал!

— Тук длъжни ли сме да работим? — попита Адам. — Вече знам, че съчинявам сюжети за Симулации, затова в Симулацията съчиних роман, но какво кара въвеждащия психолог да се занимава с хора като мен? И какво работиш ти, в крайна сметка? Тук има ли жълта преса? Хората интересуват ли се от клюки? Ами Юлия? С какво се занимава един художник тук? Рисува космически пейзажи?

— Ох, чакай, чакай, задаваш прекалено много въпроси! Карай по-полека, че забравих откъде започна! Трябва да те предупредя, че тревата е доста по-силна от онова, с което сме свикнали там, долу… ако мога така да го нарека — ухили се Николай.

— Да, и от нея ожаднях като камила. Има ли откъде да си вземем по нещо за пиене в този космически парк?