Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Подмина и една пейка, на която две прекрасни момичета от азиатски произход разговаряха помежду си. Те го удостоиха с лъчезарните си усмивки за миг, след което продължиха да общуват на език, който той не разбираше.

Почиващите „или може би починалите?“ в парка идваха от различни раси, но всички имаха перфектно телосложение, бяха млади, изглеждаха красиви и самоуверени, но без излишна надменност. По-скоро излъчваха някакво странно усещане за съпричастност.

„Като заговорници в перфектното престъпление“ — помисли си Адам, но си припомни, че трябваше да спре да разсъждава, за да открие приятеля си в този лабиринт от природна и човешка красота, разположени на фона на космическата пустота.

Той затвори очи, вдиша бавно от аромата на близкия розов храст през ноздрите си, повика отново образа на Николай зад затворените си клепачи, издиша, отвори очи и зави на ляво по пътеката, която се отклоняваше след пейката с красивите азиатски момичета.

И тогава го видя.

Николай седеше по турски върху зелена поляна до едно от езерцата, вадеше парчета сухар от голям хартиен плик, разположен в скута му, и ги подхвърляше на патиците във водата, които лакомо ги поглъщаха. Няколко лебеда надменно плуваха отстрани и разсеяно си чоплеха перата с червени клюнове. Адам се затича.

В този миг Николай вдигна поглед и се усмихна. Стана, за да поеме развълнувания Адам в обятията си.

Дълго време стояха прегърнати, без да си кажат нищо. Адам усети, че от очите му върху рамото на Николай се стича поток от горещи сълзи. Той се отдръпна назад, за да огледа приятеля си.

Беше променен, да, но пак си беше същият Николай… до известна степен. Липсваха белезите от едрата шарка, прекарана в детството. Нямаше го и лекото изкривяване на носа, което Николай си беше докарал при едно спускане с шейна в планината. Косата му беше черна и късо подстригана, както обикновено, но следите от ранно оплешивяване и белите косъмчета отсъстваха. Адам прецени, че приятелят му изглежда с няколко сантиметра по-висок от обичайното и с няколко години по-млад. Носеше широки панталони и блуза с дълги ръкави в светло сив цвят, които изглеждаха доста удобни. Не ставаше за фотомодел, но при всички случаи беше с една-две идеи по-красив от онзи Николай, когото Адам помнеше от Симулацията.

— Ей, знаех си, че ще успееш! Лесно ли ме намери?

— Ти шегуваш ли се? — Адам изтри сълзите от лицето си с ръкава на нощницата: — Истински късмет след лабиринта, който преминах, за да стигна до тук. Но не се изгубих никъде!

— Браво, това показва, че се възстановяваш успешно!

— За разлика от теб. Би трябвало вече да си напълно готов, поне според въвеждащия ми психолог.

— Ах, да! И аз бях при него. Голям симпатяга! — усмихна се Николай и го подкани да седнат заедно на поляната пред езерото, след което му подаде хартиения плик със сухарите.

Адам извади филия твърд хляб, разчупи я на две и я подхвърли на патиците във водата. Николай продължи:

— Нормално е, все пак излязох преди теб, а и нямах твоите травми. Въпреки че и моето излизане си го биваше! Е, как е, харесва ли ти „новият“ ни дом?

— Какви травми? Ти прекарваше цялото си време в пушене на трева на балкона! — засмя се Адам.

— Като стана въпрос — Николай бръкна в джоба на панталона си и извади една свита цигара — да си припомним доброто старо време, а? Не мога да пуша всеки ден, пазя си го специално за срещата ми с теб!

— Първата работа на въвеждащия психолог беше да ме напие с уиски — въздъхна Адам — мога да си представя как е посрещнал теб!

— Беше разпалил наргилето, да. Казах си, ако съм мъртъв, значи съм попаднал в някакъв Рай, все пак. Раят на злетата! — Николай извади запалка от другия си джоб, щракна и поднесе огънчето към цигарата.

Дръпна си три пъти шумно, дълбоко и с наслада, точно както правеше в Симулацията. Подаде му димящата цигара.

— Какво пък! — каза Адам — Имам среща в космическа станция с автор на клюки за жълтата преса, който по някакъв начин се оказва герой от напълно измислен филм, който ми се е присънил наяве. Едно напушване едва ли ще ми навреди. Колко по-абсурдно може да стане?

Двамата се засмяха. Адам дръпна от цигарата, опита да задържи острия, лютив дим, закашля се, издиша, но упорито си дръпна отново, въпреки кашлицата. След втория опит, вече насълзен и тресящ се от леки спазми в диафрагмата, той върна цигарата на Николай:

— Чудя се откъде се снабдявате с тези неща?

— Какви неща?

— Уиски, марихуана, абе тук всички ли са безделници, пияници и тотални напушалки като теб?