Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— О, има още доста неща да научаваш, пардон, да си припомняш, а точно това е един от баналните детайли. Но не, не сме такива, каквито ни описваш. Живеем в изобилие, без да злоупотребяваме.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не ти разрешават да пушиш редовно? — попита Адам.

— Не съм казал, че не ми разрешават. Казах само, че не мога да се напушвам всеки ден, както правех в Симулацията.

— Защо?

— Забраненият въпрос! — отвърна му Николай с пресипнал глас — Никога не питай „Защо?“, освен ако не искаш да си нарушиш душевния комфорт!

Адам усети приятно отпускане да завладява тялото му. Сякаш самият той беше вана, пълна с мръсна вода и някой току-що бе издърпал тапата. Цялото напрежение, всички объркани въпроси, стресът от изненадващия преход към това необичайно място, съмненията, отчаянието, болката и страха, които все още носеше със себе си от Симулацията, всичко това изгуби своята сериозност.

Той огледа сюрреалистичния пейзаж около себе си — две палми в далечината се поклащаха на фона на съзвездието Орион. Нямаше как това да е сериозно! „Животът е една шибана игра!“ Не само Симулацията, но и това тук! Стана му смешно. Той се излегна по гръб и започна да се смее с всички сили, от все сърце. Николай сякаш само това чакаше. Започна да се киска като гном, а това само усили смеха на Адам. Скоро смехът им зарази и насядалите по поляната наоколо.

След като се успокоиха, Николай доизпуши цигарата и попита:

— А знаеш ли кое е най-смешното?

— Не знам, ти ще ми кажеш.

— Че по време на излизането ми от Симулацията бях напушен като гъз! Искаш ли да прегледаш Доклада?

— Какво имаш предвид?

— Да видиш как приключих. Без излишните усещания, де, само звук и картина, окей?

— О, ама да не вземе да ми навреди! — Адам отново се разсмя, този път не така силно.

— Слушай сега, — подхвана делово Николай — както си се излегнал така, искам да затвориш очи и да фокусираш цялото си внимание върху гласа ми. Даже е хубаво, че си пафнал, защото няма да имаш излишна съпротива от волята и от разума. Отпусни се, затвори очи и следи внимателно гласа ми. Готов ли си?

Адам се намести още по-удобно върху тревата, пое си дълбоко дъх, издиша, отпусна се и затвори очи.

— Ще преброя бавно от десет до нула — започна Николай — и вместо нула ще произнеса ключовата дума. Ти няма да я чуеш, но това ще бъде сигнал да задействаш Доклада. Веднага, след като го прегледаш, ще се събудиш свеж и отпочинал. А сега се съсредоточи!

Адам се остави на шума на водопадите да го погълне изцяло. След малко към тях се присъедини и гласът на приятеля му.

— Десет. Краката ти натежават. Вече не усещаш ходилата си. Девет. Тежестта се разпространява нагоре, обхваща коленете и бедрата, постепенно се обездвижваш от кръста надолу. Осем. Коремът ти е празен, лек си като перушина. Седем. Дишаш бавно. Равномерно. Потъваш в дълбок сън. Шест. Мускулите по раменете и по гърба ти се отпускат. Усещаш облекчение, все едно си свалил тежка раница, която си носил цял ден. Пет. Отпускат се всички мускули по врата ти. Четири. Лицевите мускули се отпускат. Три. Езикът се отлепя от небцето и си ляга удобно в устата. Две. Потъваш в дълбок сън. Едно. Намираш се в състояние на пълен покой…

— Слизам до магазина.

Адам видя себе си в панелния апартамент на Николай. Беше състарен, имаше болнав вид, кофти брада и сплескана върху челото мазна коса. Едва успя да разпознае собствения си образ. Брадата не му отиваше, недоспиването му личеше от разстояние, приличаше на бездомниците от квартала. Носеше стар анцуг, покрит с петна.

Николай седеше по турски върху водния матрак пред масичката с лаптопа. Не му отговори. Само въздъхна. Адам чу собствения си глас:

— Искаш ли нещо?

Николай се намръщи:

— В хладилника има китайско от вчера. Плюс няколко бири. Имаме си достатъчно за обяд. Какво толкова ще купуваш?

— Ами нищо, добре тогава, чао!

Фигурата на Адам излезе в коридора. Наблюдателят остана сам в стаята с Николай. Онзи се съсредоточи върху екрана на лаптопа.

Пишеше бързо върху клавиатурата, почесваше се по бедрата, шепнеше си тихичко, отваряше някакви сайтове, разглеждаше, после пак пишеше и накрая изпрати някакъв файл по имейла. След това стана и отиде до хладилника да си отвори бира. Бръкна под матрака, извади кутията от кинолента, в която държеше тревата, надроби една глава между острите зъби на гриндера, посипа я внимателно върху хартийката, добави малко тютюн, зави цигарата и я облиза. Опипа джоба на панталона си за огънче. Излезе на терасата и намери запалката там — лежеше върху перваза, а по металната й пластинка си играеха лъчите на следобедното слънце. Николай запали тревата.