Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Вървя дълго. От двете му страни се редуваха бели врати. Първоначално той спираше пред някои от тях, полагаше ухо върху гладката им повърхност („от какъв ли материал са направени?“) и напрягаше слух, но не чуваше нищо и продължаваше напред.

Опита да натисне една-две брави. Вратите бяха заключени. Никой не реагираше отвътре. Нямаше нито „влез“, нито „махай се оттук, скапаняк такъв!“. В един момент му омръзна, той отново повика образа на Николай в съзнанието си и уверено закрачи напред, подминавайки затворените врати.

Коридорът се изкачваше плавно, така че не можеше да види къде свършва в далечината, въпреки перфектното осветление. В един момент коридорът направи лек завой и се разклони на две. Инстинктивно Адам пое по десния път. Запита се дали пък не е сгрешил, но после си припомни, че не биваше да разсъждава и щом спонтанно бе избрал дясната посока, значи това бе правилната посока. Прокле наум шибания лабиринт от стерилни бели коридори и започна да крачи по-уверено. Дори леко се затича. Мисълта, че му предстоеше отново да види Николай го ободряваше.

Коридорът свърши пред затворени плъзгащи се врати. Приличаха на вратите на асансьор. Нямаше копчета за повикване на асансьора. Липсваше и фотоклетка, каквато слагаха над обикновените плъзгащи се врати. За всеки случай Адам размаха ръце, може пък датчикът да беше някъде там. Не се случи нищо. Тъкмо се канеше да се върне обратно, за да продължи по лявото разклонение на коридора, когато някакъв шум му привлече вниманието. Вратите се отвориха. Помещението зад тях наистина приличаше на асансьор.

В момента, в който стъпи вътре, вратите се затвориха зад гърба му и вътрешностите му натежаха. Издигаше се. След броени секунди асансьорът започна да забавя скоростта си. Слепоочията му се наляха с кръв. Усещаше как тя пулсира в голямата вена на челото му, но усети и нещо озадачаващо — чувстваше се по-лек! Едва забележимо, но все пак беше по-лек! Ушите му заглъхнаха. Зави му се леко свят. Когато асансьорът безшумно спря, краката му се отлепиха за миг от пода.

„Сигурно е от изкуствената гравитация. Ако въртенето на Станцията притиска предметите към пода й, т.е. към периферията на диска, колкото по-нагоре се изкачваш вътре в нея, т.е. към центъра, толкова по-лек би трябвало да ставаш!“

Вратите се отвориха. Същият бял, скучен коридор. Адам изчака известно време, за да провери дали вратите ще се затворят. Беше любопитен къде другаде можеше да го отведе асансьорът.

„Дали пък няма да го повика някой?“

Но вратите продължаваха да си стоят отворени и не се случи нищо. Той отново размаха ръце. Заопипва стените, трябваше да се задейства отнякъде това чудо… Отново не последва никакъв резултат. Адам излезе и тръгна право напред.

Скоро се озова пред поредните плъзгащи се врати. Този път те се отвориха автоматично, щом ги приближи, като добре познатите му („Откъде? От миналото? От Симулацията?“) устройства с фотоклетка, но този път зад тях нямаше асансьор.

Заля го вълна от топъл въздух, примесена с аромат на цветя. Гледката, която се разкри пред очите му, беше крайно различна от това, което очакваше да види. Той пристъпи напред.

Намираше се в нещо като гигантска градина или по-скоро огромен парк, разположен на няколко нива и обхващащ различни тераси, които се разпростираха във всички посоки. Паркът преливаше от цветни лехи. Адам забеляза виещи се вертикално нагоре и надолу стълби с парапети, обрасли в зеленина, дървени пейки и тухлени стени, опасани в бръшлян, чакълести алеи, изобилие от дървета и много, много цветя. Тук-таме се мяркаше по някое езерце, в което плуваха лебеди и патици, а от по-високите етажи на градината се спускаха водопади, които потапяха атмосферата в успокояващия си ритъм. И зад всичкото това беше Космосът. Съзвездията безшумно следваха своя път в посока обратна на въртенето на Станцията. Адам преглътна и установи, че този път не му се гадеше.

„Добре, че няма гледка към Земята!“

Наоколо беше пълно с хора. Някои седяха на пейките и разговаряха. Други се разхождаха по алеите. Имаше двойки, хванати за ръце, имаше и самотници като него. Почти всички носеха сини нощници, на места забеляза и облечените в бяло представители на („медицинския?“) персонал. „Значи така изглежда градината на лудницата“ — засмя се Адам. Сигурно тук някъде го очакваше Николай.

Без да разсъждава излишно, той пое напред по първата алея, която му се изпречи пред очите. Подмина поляна, където няколко души седяха мълчаливо в кръг, държаха се за ръце и медитираха. Николай не беше сред тях. Плясък на криле привлече вниманието му. Ято птици прелетя горе между терасите, които се издигаха толкова високо, че почти му се губеха от погледа. Шумът от водопадите и ароматът на цветя го заливаха отвсякъде.