Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Въвеждащият психолог отказа да даде повече информация за бедствието, което беше накарало човечеството да потърси спасение в орбита. Отказа му със стандартните аргументи, които вече бяха започнали да омръзват на Адам: „всичко ще си припомниш“, „рано ти е още, имай търпение!“ и „това може да ти навреди“. Наложи се да сменят темата на разговора.

Адам погледна към листа с въпросите, който държеше в ръце. Списъкът беше станал излишен. Някои отговори беше получил спонтанно в процеса на разговора, а на мястото им непрекъснато се появяваха нови.

— Можеш да изхвърлиш въпросника — подкани го въвеждащият психолог с усмивка.

Адам започваше да свиква с компанията на телепат, макар да не беше точно телепатия, както го убеждаваше събеседникът му, а някаква странна свързаност. Той смачка листа и го пусна в пластмасовото кошче под бюрото. Кълбото хартия тупна меко на дъното. Кошчето беше празно.

— Това също е част от декора — уточни въвеждащият психолог.

— Знаеш ли, чувствам се самотен в болничната ми стая, — каза Адам — всичко е толкова бяло, чисто, някак скучно и стерилно. Така ли изглежда истинският свят? Или просто ми спестявате излишни дразнители, преди да съм си възстановил паметта напълно?

— Виждаш ли, започваш сам да отговаряш на въпросите си, което е стъпка в положителната посока!

— Кога ще мога да се разхождам из Станцията? Искам да общувам с други хора, тъпо ми е сам — намуси се Адам.

— Има време за всичко. Достъпът ти до повечето нива в Станцията все още е ограничен по обясними причини, но не виждам защо да не се срещнеш с Николай, който и без това непрекъснато ми досажда. Все настоява за това.

— Той… — отвори си устата Адам.

— Да, възстановяването на паметта му завърши успешно и необичайно бързо — прекъсна го въвеждащият психолог. — Въпреки това, няма да можеш да разговаряш с него за нещата, за които все още ти е забранено да разговаряш с мен, защото…

— Това може да ми навреди — довърши изречението Адам. — За всичко си има време, знам!

— Точно така! И, за да видиш, че не съм чак толкова лош човек, ще ти отворя достъп до мястото, където можеш да намериш Николай. Той вече е там и те очаква.

— Къде е това? — развълнува се Адам. — Тук всички коридори са еднакви, лесно ще се загубя. Ако Станцията е с 30 милиона души население, сигурно е огромна!

— О, не се притеснявай за такива неща. Възприеми го като поредния ни урок по интуиция.

— Отново нищо не разбрах!

— Ще излезеш от кабинета ми, ще си поемеш дълбоко дъх, ще издишаш бавно, докато си представяш Николай в полето на съзнанието, така де — извикваш образа му във въображението си и тръгваш накъдето те повлекат краката. Избягвай излишните разсъждения, просто се остави на „вътрешният навигатор“ да те води. Ако изгубиш пътя, представи си Николай отново и продължи. Ще видиш колко е лесно.

— Предполагам, че не ме чакат кой знае какви непредвидими ситуации в този ваш подреден и технологичен свят, прав ли съм?

— Това е и твоят свят.

— Да, но прав ли съм?

— От интуицията ти зависи колко бързо ще откриеш Николай и колко отегчен от чакането ще бъде той, когато най-сетне го намериш — усмихна се въвеждащият психолог. — Това е единствената „опасност“, която те грози. Ще се видим отново след това.

Въвеждащият психолог стана, стиснаха си ръцете за довиждане и онзи му направи знак, че е свободен с леко кимване на главата. След това седна обратно в креслото си и взе да си играе с левитиращата над бюрото му металическа сфера, като безгрижно я побутваше ту от ляво, ту от дясно. Кълбото само се завръщаше в първоначалната си позиция. Адам напусна кабинета.

Коридорът беше празен. Правите и гладки стени искряха в бяло, но не личеше откъде идва светлината. Нямаше никакви осветителни тела. Докато вдишваше бавно през носа си Адам установи, че няма и никакви миризми. Усети само плата на синята нощница, в която беше облечен. Тя не ухаеше на перилен препарат, а по-скоро на памучна дреха, която си държал дълго време на пряка слънчева светлина. Той си наложи да извика образа на Николай във въображението си. Не беше трудно, познаваха се от деца.

„Пардон, в Симулацията сме се познавали от деца, но тук също сме приятели, така че…“

Адам издиша бавно, както го беше посъветвал въвеждащият психолог, отвори очи и тръгна наляво, без да мисли защо. Единственото, върху което се фокусираше, беше образът на Николай.