Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Например? — полюбопитства Адам.

— Например как я докарахме до тук? Какво се случи там долу, на Земята? Мисля, че вече си готов да научиш истината.

— По какво разбираш, че съм готов?

— О, ами усещам ти вибрациите. По-спокоен си, започваш да приемаш средата, да свикваш с обстановката, в мозъка ти се отключват процеси, които улесняват възстановяването на паметта, макар все още да сме твърде далеч от желания резултат. Но смятам, че си готов да научиш истината за съдбата на Земята и какво точно ни изгони от там.

— Непрекъснато ли изнасяш уроци по история на пациентите?

— Мхм, но с всеки отделен пациент е различно, така че никога не ми омръзва, ако това те интересува! — въвеждащият психолог му се изплези като малко дете.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че някои хора разпитват повече за устройството на Станцията, да речем, други за икономиката и политиката, трети за науката и технологиите, а теб, в най-общи линии, те вълнуват фактите, свързани с катастрофата на човечеството, за да можеш да сглобиш „пъзела“ в главата си. Готов съм да ти ги предоставя, ако и ти си готов.

— Давай тогава!

Въвеждащият психолог чукна с пръст левитиращото над бюрото му металическо кълбо. В пространството между двамата се появи триизмерна холограма на Земята.

— Ако използваме Григорианския календар, т.е. летоброенето, с което си свикнал от Симулацията, сега би трябвало да сме петнадесети март 2285 година, 3 часа и осем минути Колумбийско време.

— Защо Колумбийско?

— Защото сме на геостационарна орбита над Централна Америка.

— Ахам.

— „Аварията“, — продължи въвеждащият психолог — е полуисторически, полуфантастичен сюжет на Симулация, в която действието се развива през второто десетилетие на 21-ви век.

Земното кълбо между тях се завъртя. Адам видя пред себе си Балканския полуостров. Холограмата се увеличаваше. Изведнъж се превърна в добре познатия му силует на Витоша планина, с телевизионната кула и София, разпростряла се в низините й.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че с изключение на бедствието, „Аварията“ пресъздава съвсем обективно обстановката и начина на живот на това място през второто десетилетие на 21-ви век.

— Защо точно там? — попита Адам.

— Заради произхода ти, който ще си припомниш по-късно — отговори му въвеждащият психолог. — Няма как, човек го влече към родните му места — добави.

— Искаш да кажеш, че съм роден в София, така ли?

— Не само там, но и в същата епоха. Доколкото си спомням, 1984 година. Това, което виждаш, е София между 2010 и 2020. Нека да превъртим няколко години напред — предложи въвеждащият психолог.

Градът холограма бързо започна да се променя пред очите на Адам. Нови и все по-високи постройки от стъкло, бетон и стомана никнеха на различни места, предградията се разширяваха към полето, появяваха се сложни пътни възли, кварталите се изкачваха все по-високо в планината. Цифров брояч отмерваше годините отдолу. Появи се второ летище, после и трето. Въвеждащият психолог побутна металическото кълбо и броячът закова на 2058 година.

— Горе-долу това е моментът, в който светът се изправи пред голямо предизвикателство — въздъхна въвеждащият психолог.

Адам го изгледа с въпросителен поглед.

— Въпреки многобройните конфликти и икономическите кризи в цял свят, родината ти запази сравнителен неутралитет и остана някак встрани от опасните процеси. Имаше много да наваксва в икономически план, но за няколко десетилетия животът там стана доста приятен, дори бих казал — комфортен.

Пред очите на Адам отново се появи Земното кълбо. Въвеждащият психолог продължи:

— После на планетата се формираха три нови алианса, един вид политически и икономически обединения между водещите държави.

Броячът продължи да отброява годините напред, след 2058-ма. Земното кълбо се завъртя и Адам отново беше „над“ Америките, които се осветиха в синьо.

— Това тук — каза въвеждащият психолог — е Американският алианс. Той включва всички държави от северната и южната част на континентална Америка, плюс Британските острови. След като загуби борбата си за надмощие и влияние в Европа, САЩ окончателно насочи усилията си на юг, към „асимилиране“ на южната част от континента, която дълго време беше стояла в периферията на експанзионистичната им политика. Англичаните запазиха лоялността си към своя съюзник и, макар да ги разделяше океанът, се отрекоха завинаги, политически и икономически, от принадлежността си към Европа, за да се присъединят към Американския алианс или „Америките“, както го наричаха хората тогава. Las Americas. Дори построиха тунел на дъното на Атлантика, който да свързва Великобритания със САЩ. Атлантическият океан остана под монопола на Американския алианс.