Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Хулио Алварез натисна бутона на алармата за Общ сбор. Имаха една минута да зарежат всичко, с което се занимаваха в момента, с изключение на наблюдателния пост, и да се строят в коридора пред стаята му. Той пусна хронометъра на триста годишния си ръчен часовник и зачака. Другите също носеха такива. Нямаха никакво оправдание да закъсняват! Бяха намерили устройствата в бункера, заедно с останалите антики. Военни механични часовници от Старата епоха. Огнеупорни, удароустойчиви и водонепромокаеми. Практически вечни! Алварез излезе от стаята си и ги видя строени в коридора.

— Внимание! — подаде команда един от мъжете.

Всички заеха поза мирно.

Значи продължаваше да държи ситуацията под контрол. Поне засега! Въпреки че си знаеха и кътните зъби с малцината оцелели в бункера, Хулио следеше за протокола стриктно, тъй като си даваше сметка, че това затвърждава усещането за ред и дисциплина в умовете на хората му. За някаква сигурност и предвидимост. Може би привидни, но изключително важни за оцеляването им. И последни бариери пред полудяването. Поне засега!

Той заизрежда имената им наизуст:

— Хуан Себастиян.

— Тук.

— Карлос.

— Тук.

— Алехандро.

— Тук, сър!

— Гуилермо.

— Си, сеньор!

— Джилберто.

— Тук.

— Хуан Фелипе.

— Аз!

— Джонатан.

— Тук, комендант!

— Виктор Алфонсо.

— Тук.

— Матиас Бернехо.

— Тук.

— Алехандро Валеро.

— На наблюдателния пост, комендант! — обади се повторно инженерът Матиас.

— Свободно! — нареди командирът.

Хулио измъкна уоки-токито, закачено на колана му и натисна копчето за свръзка:

— Капитанът до наблюдателния пост. Край.

— Тук Алехандро Валеро от наблюдателния пост. На вашите заповеди, Сър! Край.

— Докладвай моментната ситуация на повърхността! Край.

— Слоеста облачност, UV индекс 0, скорост на вятъра 28 км в час, температура на въздуха минус 35 градуса, видимост около 600 метра във всички посоки. Не се забелязват никакви гризачи. Край.

— Честота на мълниеносните заряди? Край.

— От два часа колекторът не е привличал никакви мълнии. Край.

— Продължавай да следиш внимателно обстановката! Край.

— Слушам! Край.

Алварез се обърна към мъжете в коридора с иронична усмивка:

— Дами, както виждате времето горе е почти като на курорт! С някои от вас ще си направим малък излет. Време на престоя: десет минути. Съществуват участъци от оградата, които се нуждаят от допълнително почистване. Трябва да извършим и рутинна проверка на съоръженията. Слушай внимателно разпределението по задачи!

Мъжете застинаха в готовност. Знаеха, че Алварез не обича да се повтаря. След кратка пауза той продължи:

— Джонатан и Хуан Себастиан — чистачи! Джилберто и Карлос — охрана! Ще се въоръжите само с автомат и ръчни гранати. Огнехвъргачките ги оставяте долу. Ако се появят онези, прибираме се незабавно и изчакваме атаката да продължи. Матиас Бернехо — взимаш колкото можеш да носиш от „куфарчетата“ и идваш с нас! Другите да се връщат към ежедневните си задачи!

Той огледа мъжете строени в коридора:

— Някакви въпроси?

Отговориха му с пълно мълчание.

— Добре тогава, време за обличане на костюмите — осем минути! Екипът да е строен пред оръжейната след осем минути и половина.

Бяха готови да хукнат при подаден от него сигнал.

— Изпълнявай!

Мъжете се затичаха по коридора към помещението с костюмите. Хулио се прибра обратно в стаята си, където държеше своя. След като го облече в срока, който сам беше поставил, той провери внимателно състоянието на револвера, прибра го в кобура и закопча колана около кръста си заедно с ножа, който висеше от другата му страна.

Екипът го очакваше пред оръжейната. Само той имаше ключ за блиндираната врата, както и за още няколко такива в убежището: към акумулатора, към петролните резервоари, към килера, който използваха за арест и към склада с хранителните запаси. Подаде на Карлос и на Джилберто оръжията им, след което заповяда на групата да се насочи към изхода в колона по един. Най-отпред вървяха мъжете с оръжията. Джонатан и Хуан Себастиан ги следваха плътно с четките и препаратите за почистване на оградата. Матиас Бернехо се превиваше под тежестта на старовремските портативни радиостанции след тях. Най-отзад вървеше Хулио Алварез. Както обикновено.

Изкачването по металните стълби до повърхността беше уморително заради неудобните предпазни облекла. Потяха се обилно в костюмите, стъклата им се замъгляваха, не им достигаше кислород. Но никой не се оплакваше. А и да се оплакваше, нямаше кой да го чуе. Костюмите бяха шумоизолирани и спуснеха ли шлемовете веднъж, можеха да общуват само със знаци. Единствен Матиас Бернехо разполагаше със слушалки и микрофон в костюма. Сам си го беше пригодил, за да може да поддържа връзка с бункера по интеркома и да подслушва радио честотите на „куфарчетата“. Наложеше ли се да предаде нещо важно на командира, инженерът също използваше знаци. Той поемаше най-голям риск да бъде ударен от мълния, заради антените на „куфарчетата“, които носеше със себе си. Но нямаше как — всяко излизане на повърхността беше и шанс за връзка — с оцелели в пустошта или със спътниците в ниска околоземна орбита.