Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Не можеха да си позволят да пропуснат нито една възможност.

Пристигнаха на площадката за излизане. Алварез им даде кратка почивка, за да си поемат дъх, но нямаше намерение да ги чака вечно. Времето навън можеше да се сговни във всеки момент и светкавиците да зачаткат по гръмоотвода като полудели. Трябваше да се използва пролуката между бурите.

Първият в групата завъртя огромното колело на отключващия механизъм и заедно с останалите задърпа двутонния шлюз, който им отваряше пътя директно към ядрената зима навън. Излязоха един по един. Чистачите се заеха веднага с проблемните зони по оградата. Матиас Бернехо се отдалечи максимално от колектора и разположи радио апаратурата върху земята. Отвори „куфарчетата“ и започна да опъва антените. Пазачите застанаха на поста си до входа на бункера и внимателно се заоглеждаха във всички посоки. Перископът, който стърчеше от могилата над входа правеше същото. Задачата да провери съоръженията се падаше на командира.

Хулио Алварез обиколи първо проводниците и провери дали са добре закачени към оградата. Всичко изглеждаше нормално. Той вдигна поглед към огромната серпентина, която се виеше спираловидно нагоре около високия тридесет метра гръмоотвод — системата на колектора също изглеждаше наред. На това нещо дължаха оцеляването си в бункера, но то беше отнело и живота на една трета от населението му. Излагаха се на риск при всяко излизане.

Момчетата бяха инструктирани да следят хронометрите си и на всяка кръгла минута от престоя навън да хвърлят по един поглед към останалите от екипа, за да се уверяват, че нещата са окей. А и да получават заповеди от командира, ако се наложи.

Хулио се насочи към оградата. Бодливата тел по върховете й се полюшваше от вятъра както обикновено. Чистачите стържеха налепи от горивни смеси и овъглена миша плът по долната, солидна част на загражденията. Погледнаха си хронометрите, после погледнаха към него. Той им посочи няколко петна върху по-високите части на оградата. Да, щяха да се изпотят допълнително. Единият остави принадлежностите си на земята и хукна обратно към входа на бункера, за да извади стълбата. Държаха я в преддверието за улеснение.

После Алварез мина покрай инженера. Изгледа го с въпросителен поглед. „Нищо“ отвърна му онзи с жест. „Продължавай!“ заповяда му безгласно командирът. Бернехо кимна с глава в знак, че е разбрал и отново се залови за работа. Хулио довърши обиколката на периметъра и тръгна към двамата въоръжени мъже пред входа.

Беше само на няколко метра от тях, когато единият зареди автомата си, вдигна приклада на рамо, махна предпазителя и насочи дулото си право към него. Другият сочеше нещо с пръст. Командирът се обърна и видя в далечината огромен сив плъх на черни петна, който препускаше към оградата. При появата на гризачи протоколът беше категоричен — екипът зарязваше всичко моментално и се скупчваше около входа. Отне им само няколко секунди да го направят. Погледите им бяха насочени към командира в очакване на заповеди. Инженерът също го гледаше въпросително. Достатъчен беше само един жест, за да предаде по интеркома команда долу, че електрическата защита трябва да се задейства. Охранителите също изчакваха командата му с оръжия, готови за стрелба. Хулио даде знак на всички да не прибързват.

Имаше нещо необичайно в ситуацията. Плъхът беше сам. Не се случваше за първи път „съгледвачи“ да минават край оградата, но те никога не атакуваха самостоятелно. Първо привличаха огромна група край себе си и чак тогава започваше нападението. Този бягаше с озъбена паст към загражденията, токсични лиги се стичаха по огромните му резци, дебела колкото човешка ръка опашка се мяташе зад гърба му и оставяше във въздуха следа от пепел, сажди и фин, радиоактивен прах. Очевидно нямаше намерение да спира. Нито да изчаква своите другари да се съберат.

Мъжете бяха изнервени. Напрежението във въздуха растеше подобно на електрическите заряди, които усещаха всеки път, преди колекторът над главите им да привлече поредния мощен гръм от небесата. Но този път нямаше мълнии. Просто на Карлос не му издържаха нервите и той натисна спусъка. Вбесен, Хулио натисна автомата му надолу. Обгорялата земя пое целия откос. Супер плъхът бе само на няколко метра от загражденията. Продължаваше да тича право към тях. Изведнъж скочи и се приземи на четири метра от Земята върху оградата. Бързо започна да се катери нагоре. Острите му нокти се вкопчваха в решетката и той напредваше към върха, макар шиповете да откъсваха парчета месо и козина от тялото му. Един шип се заби в корема на нападателя и го разпори. Животното издаде ужасен писък, но продължи да се катери. Спря точно под бодливата тел.