Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Значи все пак сме под контрол — отбеляза Адам.

— Е, да, но той е изцяло в наша полза! — отвърна му тя и отпи от виното си. Постави чашата върху бялата покривка и се огледа:

— Прави ли ти впечатление, че това място прилича много на ресторантите, в които се хранехме с теб в Симулацията?

— Мхм, тъкмо щях да те попитам защо — каза Адам.

— Знам, затова подхванах темата — усмихна се Юлия — Ако онези азиатци от асансьора бяха влезли тук сами, сигурно мястото щеше да изглежда като японски ресторант от 22-ри век.

— Ами ако бяха влезли заедно с нас?

— Е, тогава всеки щеше да възприема интериора по своя си начин. На нас щеше да ни се струва, че те са дошли в български ресторант от края на 20-ти и началото на 21-ви век, а те щяха да имат усещането, че се храним на съседната маса в Токийски ресторант от 2152 година, например.

— Как става това? — попита Адам.

— Дори възприятията ни се влияят от нашите предпочитания — каза му простичко Юлия.

— Ами дрехите? Откъде се сдоби с този секси жълт комбинезон?

— О, той си е напълно реален! Нямаме шивачи в класическия смисъл на думата, въпреки че дизайнът продължава да съществува като занимание през свободното време. С тази разлика, че сега всеки си е дизайнер на самия себе си. 01 може да преобразува една материя в друга, тоест достатъчно е само да си представиш определено облекло и за много кратко време то ще ти бъде доставено. Просто връщаш дрехите, които вече няма да носиш за преработка и така нищо не се губи!

— Извинявай, че променям рязко темата, — каза Адам — но защо хората тук обичат да си правят услуги? Би ли ми обяснила това? Нашият сервитьор, например, той няма ли си други, по-интересни занимания? И откъде идва млякото за това сирене, да речем? Нима в космическата Станция има място и за крави?

— Не, не, храната е перфектна имитация, подобно на интериора — отговори му тя. — Пък и предполагам, че ако хапнеш истинско сирене, сигурно ще се отровиш и веднага ще го повърнеш! Просто метаболизмът ни доста се е променил. Смятам, че това е малка цена за привилегията да изглеждаме вечно млади. От гледна точка на вкуса няма никаква разлика, обаче!

— Невероятно! — възкликна Адам и вдигна чашата си за поредната наздравица.

— Но факт — отвърна му тя и се чукна с него.

— Същото се отнася и за виното, нали?

— Това е просто алкохолна напитка, която има вкуса и цвета на вино. Дори може да наподобява различните сортове грозде съвсем реалистично. Само ще се изпотиш малко после, за да разкараш алкохола и ще трябва да си вземеш един душ, това е всичко!

— Добре, кажи ми сега за услугите!

— Освен чисто алтруистичното удоволствие да си в услуга на някого, — отвърна му Юлия, докато си подбираше внимателно от различните видове „сирена“ — имаме нещо като рейтингова система и колкото повече си в услуга на останалите обитатели на Станцията, толкова повече малки удоволствия са ти позволени, в това число влиза и броят на Симулациите, в които ти се разрешава да участваш.

— Значи услугата е нещо като разменна монета, така ли?

— О, не, няма нищо общо, паричната система е премахната отдавна заради своята абсолютна нефункционалност тук. Имаме си всичко необходимо, от което се нуждаем, приеми го просто като допълнителен стимул да общуваш с другите обитатели на Станцията и да се чувстваш полезен. Без да си длъжен, разбира се! Минималният лимит от ресурси и забавления, които са необходими за комфортния ни живот, е гарантиран на всеки обитател.

— Няма нищо общо с живота, с който съм свикнал — каза замислен Адам.

— Ще си припомниш всичко, не се безпокой! И никога няма да ти долипсва нищо от начина, по който хората са живели хилядолетия наред, това мога да ти го гарантирам!

— Добре, де, а след като само си въобразяваме, че ядем сирене, какво стана с готварството? — попита Адам. — Нали някой все пак си е направил труда да ги приготви тези сирена?

— Ех, зайче, готвенето е много сходен процес с творенето на Симулации. Това, което вкусовите ти рецептори изпитват в момента, всъщност, са спомените на някой „готвач“, който някога е опитвал истинско мухлясало френско сирене. Изровени са от подсъзнанието му в детайли, заедно с миризмата, формата, вида и така нататък…

— Не е истина, просто! — Адам сдъвка парче кашкавал, пресегна се и доля остатъка от каната в чашите им.

— Разкажи ми за времето, ако обичаш. Въвеждащият психолог спомена, че тук имаме различна представа за време.

Юлия отпи и се намести удобно в стола. Беше й приятно да го въвежда в неща, които той така или иначе вече знаеше (на подсъзнателно равнище) и неизбежно щеше да си припомни. Това, обаче, й даваше възможността сама да си обясни някои подробности, които приемаше за даденост. Пък и какъв по-приятен начин за убиване на времето? Тя започна да обяснява: