Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Свободен си! — отвърна му командирът.

Блестящите бели асансьори, които много приличаха на скучните стерилни коридори по своята изчистеност от всякакви орнаменти и декорация, се оказаха основното средство за транспорт из Станцията. Още когато Адам се качи в най-близкия асансьор с Юлия, тя му обясни, че освен вертикално, те могат да се движат и хоризонтално. Думите й веднага се потвърдиха от лекото поклащане, което Адам усети, след като вратите се затвориха. Липсваха бутони или друг начин за повикване и управление на асансьорите. Беше достатъчно само да знаеш къде искаш да отидеш, след което се качваш в най-близкия асансьор и той те отвежда именно там.

— Нашите мисли, емоции и намерения няма как да останат скрити от 01, който контролира наноботовете в телата ни — поясни Юлия, докато пътуваха.

— Какво значи това? — попита Адам.

— Нали знаеш, че дори беглата усмивка освобождава осезаемо количество ендорфини в кръвта — осезаемо за свръх интелекта, който управлява Станцията, разбира се! Така се извършва и вътрешната защита. Всяко действие на агресия е предшествано от покачване на стресовите хормони в тялото ни, заедно с адреналина и останалите необходими за агресията съставки, като кортизола, например. Този химичен сигнал е достатъчен за 01 да извърши анализ на ситуацията за няколко хилядни от секундата и да предприеме необходимите корекции чрез своите нано посланици, които носим в телата си. Някои от тях са свързани с хипоталамуса — онази част на мозъка, която контролира връзките между нервната система и хормоналния фон на организма. По същия начин, чрез наноботовете си 01 елиминира болестните отклонения и контролира процеса на стареене.

— Това вече го знам — отвърна Адам. — Знам също и че преди наноботовете са се захранвали от слънчевата светлина, докато сме обитавали все още Земята, а сега за това се грижи изкуствената бяла светлина, която струи от стените на коридорите и асансьорите. Не видях никакви осветителни тела обаче!

— Не ги виждаш, защото имат твърде микроскопични за зрението ни пропорции. Примерно, повърхността на стените в този асансьор — Юлия се огледа из искрящото бяло помещение — съдържа сигурно над един милион светлоотделящи микроорганизми. Те, от своя страна, се захранват от слънчевата енергия, от космическата радиация, от гравитационните полета и от няколко други източници на енергия в космоса, които 01 използва, за да поддържа функционирането на Станцията. Един вид, цялата Станция е жива!

— Наистина звучи невероятно! — отвърна Адам.

— Добре дошъл в 23-ия век, зайче!

Той усети, че хоризонталното движение на асансьора се забавя.

— Къде отиваме? — попита.

— Мисля да ти покажа нашето работно място! Или по-точно мястото, където творим!

— Нашето?

— Ами да! Нали и двамата се занимаваме с изготвяне на Симулации. Ох, ти верно наистина нищо не помниш… колко яко! Както и да е, ти измисляш Сюжети, а аз правя Декори, заедно с още хиляди други такива като нас. Сега ще видиш как става.

Вратите на асансьора се отвориха. Двамата се озоваха в поредния искрящо бял коридор — с единствената разлика, че този път беше претъпкан. Хора от всякакви раси, облечени в най-различни странни одежди се разминаваха с тях в коридора. От двете им страни отново имаше врати, разположени на равни интервали. Човекопотокът влизаше и излизаше от тях подобно на хиляди мравки в мравуняк.

— Мравуняк е много подходящо определение! — усмихна се Юлия.

— И ти ли можеш да четеш мислите ми?

— Не, просто и аз се сетих за същия термин, когато попаднах за първи път тук. А сега ти усетих вибрациите — бяха сходни с моите тогава. И така отгатнах. Хайде, ето ни и нас!

Двамата влязоха в една от безбройните стаи. Тя представляваше разположено в дълбочина помещение с овален таван. Към дъното му водеше широка пътека, а от двете й страни имаше легла, които наподобяваха това в „болничната му стая“, но завършваха с някаква апаратура там, където се поставяше главата. Техниката приличаше на нещо като скафандър.

— Какви са тези устройства? — попита Адам.

— Това са работните ни станции. Лягаш върху леглото, преминаваш през контролирана релаксация — автоматична или с помощта на някой от асистентите — Юлия посочи едно момиче, което седеше на стол до едно от леглата и шепнеше нещо на друго момиче, което лежеше в него със „скафандър“ върху главата.

Той си припомни как Николай го беше хипнотизирал в градината.