Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

— Но има неща, които си останаха непроменени. Така например, естествено заложеният у мъжа стремеж към жената и нейната естествено заложена привилегия да избира. Въпреки че вече нямат нищо общо с размножаването, тези еволюционни предпоставки, формирали се в продължение на хилядолетията, а според някои теории дори в продължение на милиони години, се запазиха — нито генетиците, нито Промяната успяха да окажат въздействие върху тях. И ето ни тук, на Станцията, където 01 се грижи за абсолютно всичките ни нужди, където ги няма икономическото неравноправие, принудата да работим, възможността да си „купуваме“ партньори… Това дава абсолютно предимство на жените в избора им на сексуален партньор, защото мъжете продължават да се стремят към тях, визирам ерекцията ти преди малко, а жените продължават да са тези, които избират. Финалната дума е наша. Бих могла да избера всяка друга ерекция на Станцията пред твоята, а ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Не можеш да ме спреш със сила заради вътрешната защита, която блокира всички форми на агресия. Не можеш и да ме шантажираш, че ще се нараниш, ако те изоставя. Защото вътрешната защита блокира дори автоагресията. Сега по-ясно ли ти стана?

— Искаш да кажеш, че живеем в някакъв матриархат, така ли? — смая се Адам.

— Не, просто искам да кажа, че мъжете продължават да се състезават за жените, а жените продължават да избират най-добрите от тях и са свободни да сменят сексуалните си партньори, когато пожелаят — нещо, което им е било забранявано от институциите, нормите, етиката, морала и човешките закони на Старата епоха.

— Да, де! То е същото! Значи живеем в матриархат!

— Не е същото! — възрази Юлия. — Защото, ако съм избрала да съм с теб, това значи, че съм харесала някакво твое качество повече, отколкото в другите мъже и то няма допирни точки нито с външния ти вид, нито с материалното ти положение, нито с йерархията ти в обществото, които сега са напълно ирелевантни. Ако трябва да съм конкретна, избрах да сме заедно заради смелостта ти да пресечеш онази магистрала в Симулацията, в която се запознахме.

— Но ти каза, че можеш да бъдеш с всеки друг, с когото пожелаеш! Какво ме прави изключителен за теб тогава? Какво му е заедното на това, което наричаш „нас“?

— Ами, ето този разговор, например! Времето, което прекарваме заедно. И тук, и в Симулациите. Общите ни интереси. Близката ни възраст. Общият ни произход, дори. Родена съм в същата епоха като теб и в същата онази малка държава, която вече не съществува… Какво да правиш, човек винаги си го влече към своето, към познатото. Ето още едно от нещата, които не са се променили изобщо.

Настъпи тишина. На Адам му трябваше известно време, за да осмисли всичко, което беше чул. В главата му се породи нов въпрос, но той дълго се колеба, преди да го зададе. Все пак, накрая се престраши:

— Имаш ли други партньори, освен мен? Искам да кажа тук, на Станцията? Не говоря за Симулациите.

— Въздържам се от такива контакти, защото знам колко тежко ще го приемеш. А загубя ли те заради една авантюра, аз знам, че няма да намеря втори Адам никъде другаде по света. Нито тук, нито до края на вечността — тя направи кратка пауза. — Всичко, което ти казах, може да се побере само в две думи, Адаме! Обичам те!

По бузите й потекоха сълзи. Неговите очи също се навлажниха.

— Но какво става с твоята полигамия? — попита Адам, докато се бършеше с ръкава на синята си пижама.

— Нали затова си имаме Симулацията! — каза му тя, подсмърчайки. — Хайде, нямам търпение да те разведа из Станцията! Горя от любопитство да я видя през очите на все още незапознат. Няма да лишиш момичето си от това удоволствие, нали?

Той стана от стола и я целуна по челото. Тя също стана от леглото, хвана го за ръката и го задърпа към вратата на стаята.

Хулио Алварез седеше зад бюрото в тясната си стаичка. Единствено той разполагаше с правото на собствено помещение в бункера. Но привилегиите му не свършваха дотук. Единствено той разполагаше и с правото да носи оръжие вътре в бункера. Останалите се въоръжаваха само преди да излязат на повърхността.

По бюрото му се търкаляха компонентите от разглобения револвер Smith & Wesson, модел 686. Хулио внимателно ги смазваше и почистваше. Старото пушкало си го биваше! Радваше го с огневата си мощ и с издръжливостта си, но се нуждаеше от поддръжка. Затова шефът на бункера никога не пренебрегваше задълженията си на добър стопанин. А и револверът беше единствената му защита срещу останалите. Единствената гаранция за властта му тук долу. Неведнъж беше ставал свидетел на пораженията, които можеха да нанесат куршумите от удълженото дуло върху човешкото тяло. Създаден през далечната 1980 година, револверът беше от лимитираната серия на марката Smith & Wesson. Тежеше малко над килограм, побираше 6 патрона 38-ми калибър и не беше добра идея да те прострелят в главата с него. Падаше голямо чистене след това! За оцелелите.