Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Длъжни бяха да ги измъкнат просто! Същите копелдаци, които ги бяха оставили тук, сега бяха длъжни да си поправят грешката! Алварез чу стъпки зад гърба си. Смяната му най-после приключваше.

Адам лежеше върху леглото в „болничната“ си стая и разглеждаше триизмерните изображения, които заемаха пространството между него и тавана. След кратката ретроспекция на световната история, която му беше направил въвеждащият психолог, Адам го помоли за допълнителна информация. Въвеждащият психолог му съобщи ключовата дума, с която се „повикваха“ изображенията. Достатъчно беше само да я изрече на глас, за да се материализират образите пред него. Независимо в каква поза се намираше — седнал, легнал или изправен — те заемаха централно място пред очите му и си меняха мащаба автоматично, за да се поберат в разполагаемото свободно пространство между него и заобикалящите го обекти.

Можеше да сменя периодите, като просто ги назовава на глас, и да преглежда записите от различни географски точки по същия начин. Освен триизмерните холограмни изображения със звук и картина, на разположение му бяха още Доклади от Симулациите на други хора, които бяха участвали в исторически достоверни Сценарии, плюс карти, текстови файлове и всякаква научна информация, подредена в цветни триизмерни холограми и статистически таблици. Ако не му се четеше, можеше да задейства глас, който да го прави вместо него.

Богатството от информация поглъщаше цялото му внимание. Чувстваше се по-съпричастен към едни събития, отколкото към други, по което съдеше, че може би лично е участвал в някои от тях, но не можеше да прецени дали това се е случвало в Симулация или на живо. При всички случаи въвеждащият психолог твърдеше, че упражнението е добро за възвръщането на паметта му.

Тъкмо следеше процеса по изобретяването и построяването на космическите асансьори, когато на вратата му се почука. Адам си припомни многократните опити да проникне в затворените врати по бляскавия коридор преди време. Дали пък тогава зад вратите не се бяха спотайвали такива като него? Той зададе командата за премахване на изображенията и попита:

— Кой е?

Вместо отговор вратата се отвори и в стаята му влезе Юлия.

Изненадан, Адам подскочи и замалко да падне от леглото. Тя стоеше там, до вратата, усмихваше му се и го наблюдаваше мълчаливо.

„Генетиката и нанотехнологиите не могат да подменят изцяло съвършенството на еволюцията, те само излъскват предимствата и прикриват недостатъците, за да се приближат максимално към него“.

Странно, но точно тази мисъл се появи в главата му, когато я видя. Дали беше прихванал мисълта от уроците по история или тя бе поредното му „интуитивно пробуждане“, както ги наричаше въвеждащият психолог? Адам нямаше никаква представа.

— Как си, миличък? Прецених, че може да ти е скучно сам и реших да ти правя компания. Въвеждащият психолог няма нищо против! — каза тя. И добави:

— Може ли да вляза?

Без да отговори, Адам я огледа от глава до пети. Юлия носеше плътно прилепнал по тялото си, ярко жълт комбинезон, който подчертаваше прекрасните й малки гърди, стегнатия ханш, привлекателните извивки на таза, плоското коремче, дългите й бедра и разкриваше съвсем малко плът от тънките й глезени, които завършваха в най-обикновени бели маратонки. Косата й беше прибрана на кок. Лицето й беше същото, каквото го помнеше от Симулацията, но без нито едно от „несъвършенствата“, които тя все се заканваше, че ще коригира някой ден при пластичен хирург. Чипото й носле изглеждаше точно така, както когато си го повдигаше с пръст пред огледалото в банята, нямаше ги дупчиците по бузите, останали от акнето в тийнейджърска възраст, липсваха едва забележимите бръчици около очите и устата й, които Адам смяташе за прекрасни, понеже бяха породени от навика й да се усмихва, а тя се ужасяваше от тях, защото били „първите издайнически признаци на старостта“. Подобно на Ники и Юлия беше видимо по-висока от героя си в Симулацията, но погледът, гласът и изражението й бяха съвсем същите — тези топли очи и този дотолкова фамилиарен глас буквално го пронизаха в сърцето.

— Какво си ме зяпнал така? Все едно че ме виждаш за първи път!

— Извинявай, просто не очаквах да те видя толкова скоро!

Адам стана от леглото, отиде при нея и я прегърна.

— Мина цяла вечност! — въздъхна той.

— Ами, глупости! — отвърна му тя. — В Симулацията времето тече различно, не са ли ти го обяснили още, глупчо? Реално не сме се виждали само от няколко… дни. Според твоите представи за време.