Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

А излизанията на повърхността бяха опасни. Ако нападението съвпаднеше с гръмотевична буря, електрическият заряд от мълниите, които привличаше колекторът, можеше да убие някого от екипа или дори целия екип. Ако в подземната им химическа лаборатория не бяха подготвени с достатъчно средства за гасене на пожара, той можеше да стане неконтролируем и да повреди съоръженията.

Излизаха не само когато трябваше да отблъскват атаки, но и защото се налагаше да почистват оградата след това. По този начин си гарантираха, че ще е достатъчно проводима за следващото нападение. Самото им присъствие на повърхността, обаче, можеше да привлече гризачите, което не беше желателно, така че ограничаваха броя на излизанията до абсолютно необходимия минимум.

С продължителността на престоя също трябваше да се внимава. Защитните облекла от Старата епоха имаха своите лимити. Повече от 20 минути облъчване можеха да предизвикат необратими изменения в човешкото тяло. Алварез се чудеше колко ли биха издържали създателите на тези костюми преди Промяната, без помощта на наноботовете в телата си. Едва ли биха могли да разчитат изобщо на предпазните си облекла! На какво са се надявали тогава? Може би е трябвало да минат няколко поколения, преди да посмеят да си покажат носовете на повърхността? Но, разбира се, те не са имали неговите проблеми! Тях никой не ги е бомбардирал с ядрени оръжия от космоса, никой не си е правил чудовищни експерименти с плъхове тогава. Изживели са си кратичкия живот щастливо, подготвяйки се за война, която им се е разминала! Късметлии!

Колкото и да мразеше онези, които си бяха спасили страхливите задници на Станциите преди 85 години и за по-лесно бяха решили след това да изхвърлят целия си ядрен арсенал върху Земята, Алварез продължаваше да търси възможност за връзка с тях. Нямаше на какво друго да се надява. Мъжете му рано или късно щяха да започнат да губят присъствие на духа в тесните помещения на подземието и щяха отново да започнат да му създават проблеми. Самоубийствата, междуличностните конфликти и бунтовете срещу властта му досега бяха отнели повече човешки животи от плъховете, мълниите и радиацията, взети заедно. От четиридесет души населението на бункера се беше стопило до единадесет през последните няколко десетилетия. Е, засега държеше нещата под контрол. ЗАСЕГА.

Надеждата беше онази „вълшебна съставка“, която правеше живота им тук възможен, дори донякъде поносим. Плюс строгия едноличен режим, който беше наложил още в самото начало. В трудни времена хората се нуждаят от твърда ръка. И Алварез го знаеше. Но на всяка цена трябваше да се свърже с онези там горе, в орбита. Само тази надежда го крепеше — него и хората му. Пък и горе имаше жени. Успееха ли да се качат по някакъв начин, щяха да си припомнят радостите от живота! И нямаше да са обсадени от вечната заплаха на мутиралите плъхове човекоядци. Нямаше да им се налага да ги виждат дори! Хулио отново си погледна часовника. Оставаха само 15 минути до края на смяната му. Представи си меките, лигави картофи, които за пореден път щеше да яде за вечеря и коремът му се сви от погнуса.

Но имаха по-големи проблеми за решаване от храната. Напалмът и керосинът в резервоарите свършваха. Скоро огнехвъргачките щяха да станат безполезни. Нямаше да са в състояние да извършват прочистванията с тях. Това щеше да създаде планина от гниещи плъхове край загражденията още след първото нападение. Тя само щеше да улесни гризачите да прескочат оградата. Минеха ли от вътрешната й страна, играта беше загубена.

Опитите за контакт трябваше да зачестят, колкото и да бяха опасни, защото се извършваха само на повърхността. Портативните радиостанции, които намериха в бункера, трябваше да им осигурят връзка с онези в орбита най-после! Но за целта се налагаше да излизат на повърхността отново и отново.

Мощният електромагнетизъм, предизвикван от гръмотевичните бури, намаляваше отрязъците от време, в които можеха да се опитват да установят контакт, ала нямаха друг избор. Пък и „скапаните куфарчета“, както ги наричаше той, често се повреждаха. Успееха ли да ги поправят, трудно се настройваха на подходящата честота. Настроеха ли ги, бързо им свършваха батериите. Заредяха ли батериите, времето на повърхността не им стигаше, за да установят контакт. Така попадаха в един затворен кръг и досега не бяха имали шанса да поискат помощ.

А той си беше заложил главата, че свържеха ли се с хората от Станцията, която трябваше да се намира някъде точно над тях, онези задължително щяха да им изпратят помощ! Щяха да направят дори невъзможното, за да ги приберат горе при себе си. Поне такива слухове се носеха из радиоефира в началото, за разни спасени. Дори след асансьорите! После настъпи пълна радиотишина и всички предаватели наоколо замлъкнаха. Алварез се съмняваше в радиус от хиляди километри да има някакви оцелели…