Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Имаше мрачно изражение. Адам никога не го беше виждал толкова тъжен. Реши да зададе един последен въпрос:

— 01 не може ли да разгадае паролата за унищожението им?

— Не. Има няколко причини за това. Първо, той е програмиран да управлява космическите станции и да поддържа живота в тях. За него всичко извън Станциите е с нисък приоритет. Второ, изобщо нямаме представа какъв принцип е използван за кодирането на „ключа“ към биологическото оръжие. Това прави възможностите практически безкрайни. Всичко изчезна заедно със създателите на rattus superioris в изпепелената подземна лаборатория на град Пърт. И трето, учените в Океания сигурно са използвали далеч по-мощен компютър от 01 за кодирането. А 01 е програмиран срещу всякакви форми на насилие, така че едва ли би се заел с унищожаването на живи същества, били те и супер плъхове. Хората, които го програмираха, отлетяха отдавна. Накратко, нямаме никакъв шанс! Големи умове се занимават с този въпрос от близо 80 години вече и никой досега не е постигнал особен резултат.

— А има ли спасени от Земята след прекъсването на връзката посредством асансьорите? — оживи се Адам.

— Спуснахме няколко апарата след подадени от Земята сигнали, но никой не успя да се възползва от тях. Предполагаме, че подалите сигнала не са оцелели, за да го направят. След прекъсването на асансьорите нови хора от Земята не са идвали.

Хулио Алварез долепи лице в перископа. Двадесет и три метра по-горе, над дебелите бетонни плочи на противоатомното убежище, светът изглеждаше черно-бял. Върху овъглената земя се сипеше фин, радиоактивен прах. Тъмно сиви облаци покриваха следобедното небе. В далечината проблясваха мълнии. Задаваше се поредната буря.

За Хулио Алварез тя имаше положително значение. Старите дизелови генератори бяха мъртви отдавна, за електричество можеха да разчитат единствено на светкавиците, които гръмоотводът колектор привличаше по време на честите бури. А електричество им трябваше в бункера. Трябваше им и още как! За отопление. За осветление. За хладилните камери. За климатичната инсталация, която изпомпваше и пречистваше въздуха. За подземната им зеленчукова градина. За напоителната система. За пречиствателната станция. За електрическата ограда. Колкото и допотопна да беше техниката в старото скривалище, строено някога, много отдавна, още през 20-ти век, в годините на „Студената война“, колкото и мизерни да бяха условията на живот в него, колкото тясно и клаустрофобично да беше пространството, което делеше с още десетима, то им гарантираше оцеляване, когато навсякъде другаде властваше смъртта.

Дебелите колкото осем етажна сграда бетонни плочи ги предпазваха не само от ядрената зима на повърхността, но и от ноктите и зъбите на зловещите гризачи. Бяха недосегаеми тук. Поне засега. Но им трябваше енергия. Освен за поддържане на живота, тя им трябваше и за „солариума“, в който задължително прекарваха всяка седмица по 15 минути, за да зареждат наноботовете в телата си. Без тях щяха да започнат да стареят необратимо, имунитетът им щеше да се сломи и да ги направи уязвими към всякакви зарази, към вирусите и бактериите, към минималните дози радиация дори, въобще — към отрицателните условия на заобикалящата ги среда. И раните щяха да станат опасни. Да заздравяват бавно. Всяка инфекция можеше да се окаже последна. Без електричеството от мълниите бяха обречени на сигурна смърт — заровени в бетонния си ковчег дълбоко под земята.

Макар усилията на военни инженери и архитекти отпреди столетия да се струваха смешни на Хулио, той оценяваше техния гений, заради изобретяването на гръмоотвода колектор до входа на убежището и заради връзката му с гигантския акумулатор долу. Така убежището се захранваше от честите бури на самата ядрена зима, срещу която беше създадено да пази живота на своите обитатели. Без тази предвидливост на онези далечни предци, той и другарите му отдавна да бяха приключили земните си дни!

Хулио завъртя дръжките на перископа. Огледа повърхността на 360 градуса. Не се забелязваха гризачи. Но това никога не беше повод за успокоение! Може пък да копаеха вече тунел! Може би хиляди гнусни, космати тела се блъскаха едно в друго някъде съвсем наблизо под земята, разширявайки и задълбочавайки своя подземен лабиринт, в сляпо търсене на заобиколен път през меките пластове към бетонното убежище. Към мястото, където се криеше храната. Чуеха ли лапите и резците им през стените, вече щеше да бъде късно! Знаеше го от личен опит. Хулио потръпна от отвращение.