Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

За всеки случай огледа отново предпазните заграждения около гръмоотвода. Мощните проводници бяха яко закрепени към стабилната електрическа ограда. Бодливата тел по върховете й се лашкаше под напорите на вятъра.

Супер плъховете имаха навика да нападат инстинктивно всякакви съоръжения и техника, останали от човека, защото знаеха, че това са нещата, които превръщат хората от опасен противник в лесен обяд. Програмирани бяха да нанасят щети върху инфраструктурата от своите създатели, да се продънят в ада дано! Хулио се изплю върху сивия бетонен под на бункера и си погледна часовника. Оставаше само половин час до края на смяната му на наблюдателния пост. Той заби отново поглед в перископа.

Да, самата ограда се нуждаеше от леко почистване и от допълнително подсигуряване тук-таме, но като цяло всичко беше ОК. Засега. Думата „засега“ се беше превърнала в мотото на новия им живот под земята. Никога не бяха сигурни в утрешния ден. Винаги бяха нащрек за изненадващи обрати. Всяка непредвидена ситуация можеше да се окаже фатална. Нямаха право на грешки!

През изминалите десетилетия, които бяха прекарали тук, оградата беше ставала обект на многократни нападения от страна на гризачите. Всеки път се повтаряше един и същ сценарий:

Първо, супер плъховете се появяваха отнякъде и започваха да се събират на огромни групи около нея. Достатъчно беше да премине само един, за да повика цяла тълпа след себе си. После хората пускаха електричеството. После плъховете пускаха най-слабите от тях да се опитат да прегризат загражденията.

Шокът ги поразяваше на място и телата им оставаха да лежат безжизнени около оградата. Някои от гадините даже не умираха веднага, но въпреки това се превръщаха в храна за своите другари, заедно с мъртвите си събратя. В света на супер плъховете място за слабите и за ранените нямаше! След време насъбралото се множество обикновено разбираше, че загражденията са опасни и че с хапане и с дърпане просто нямаше да стане.

Настъпваше период на затишие, понякога с дни, а понякога със седмици и месеци, в което плъховете ядяха труповете и наблюдаваха съоръженията около входа на бункера, но без да ги приближават. И раждаха. Всяка бременна самка изпускаше стотина малки пъргави мишленца от туловището си, които само за няколко седмици се превръщаха в гиганти и от своя страна започваха да се размножават. После труповете свършваха, настъпваше глад и идваше ред на атаката.

Нахвърляха се едновременно върху оградата в опит да я съборят под тежестта на многобройните си тела. Хората на Алварез обикновено изчакваха няколко минути след началото на атаката, преди да задействат електричеството. Беше рисковано, но така елиминираха повече жертви наведнъж, тъй като виждайки, че нищо не се случва с първите, следващите се впускаха още по-ожесточено да се катерят. Купчината от трупове ставаше трамплин, от който гризачите скачаха в опит да прехвърлят оградата. Някои се оплитаха в бодливата тел по върховете й, други увисваха безжизнени по загражденията. Губейки бързо численост плъховете обикновено прекратяваха атаката.

След това идваше ред на контранападението. Алварез и хората му обличаха защитните си костюми, грабваха огнехвъргачките, излизаха на повърхността и извършваха „прочистване“ на района. Накратко, устройваха си една голяма клада! Безопасният им престой на повърхността не можеше да продължава дълго заради радиацията. А и заради високата температура. Керосиновите огнепръскачки с напалм превръщаха всичко наоколо в огнен ад. Въпреки че разполагаха с предпазни костюми и въпреки че защитните съоръжения около входа на бункера имаха здрава огнеупорна конструкция, издържала даже на непреките попадения на атомните бомби, екипът по прочистването трябваше да гаси „кладата“ с химически препарати, преди да се върне обратно долу. Запалителната смес полепваше лесно не само по телата на плъховете, но и по решетките на оградата. Огънят с температура над хиляда градуса, оставен без надзор в продължение на часове, можеше да предизвика евентуални проблеми.

Нямаха право на никакви рискове!

Кладата, която изпепеляваше всичко в радиус от 80 метра около загражденията, обикновено слагаше край на атаката и малцината оцелели гризачи се разотиваха. До следващия път. Когато историята се повтаряше отново. И отново. Без електричеството, което генерираха редовните бури, Алварез и хората му щяха да са обречени на провал още след първата миша атака. Разбира се, на плъховете щеше да им е необходима доста упоритост, за да пробият входа на бункера и да проникнат надолу, към жилищните помещения, но това беше само въпрос на време, а времето работеше на тяхна страна. Никой не искаше да рискува да ги допуска от вътрешната страна на оградата. Все щяха да намерят начин да влязат в убежището, докато хората нямаше къде да избягат. Крепостта им беше и техен капан. Скривалището разполагаше само с един изход. Ето защо, той трябваше да се охранява зорко.