Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Така успях да си купя къща, кола и жена. Пардон, да се оженя! Или да създам семейство! Както искате го наречете. Спазих обществения договор, а най-интересното беше, че ми харесваше да не съм повече сам. И беден. Животът щеше да е прекрасен, ако жена ми не беше катастрофирала фатално с чисто новата ми кола, заедно с детето, което носеше в утробата си. После се пропих, заради което ме уволниха от агенцията, а банката си прибра ипотекираното жилище, което не можех вече да изплащам.

Озовах се на улицата, самотен и отчаян, дори нископлатените вестникарски среди не се интересуваха от отрепки като мен. Мислех за самоубийство в редките моменти, в които изтрезнявах, затова гледах да не изтрезнявам често. Разбих се от пиене и болестите не закъсняха, а лечение, естествено, не ми се полагаше — отдавна бях спрял да си внасям осигуровките. Животът, в който вече не виждах никакъв смисъл, вървеше надолу към неизбежния си край…

Така до момента, в който не ми попадна едно парче от вестник. Исках да завия хляба си в него, но всеки път прочитах заглавията, дори върху старите, омачкани вестници. Професионален дефект от миналото, предполагам. Една американска лаборатория търсеше участници в опасен експеримент. Искаха да тестват революционно научно откритие, което позволявало човешката личност и всичките й спомени да бъдат записани и съхранени за вечни времена. Взимали и проби от генетичен материал с идеята някога, евентуално, науката да успее да съживи съхранените по този начин личности.

Кандидати за експеримента, естествено, не липсваха. Като започнем от безнадеждно болните пациенти, минем през осъдените на смърт затворници и стигнем до разни его великани с мания за безсмъртие. Последните се отказваха мигновено, след като разберяха, че не могат да оцелеят физически при „записа“. Единствено от технологиите зависеше дали някога изобщо ще ги има отново. Под каква форма. И как. Останахме само ние — несретниците.

Затворниците биваха реабилитирани, независимо от коя страна произхождаха, защото тогава САЩ управляваха света и не им пукаше особено за чуждите престъпници, а болните и отчаяните, като мен, получаваха компенсации, предназначени за близки и роднини по техен избор. На нас пари в отвъдното нямаше да ни трябват.

Експериментът изцяло отговаряше на плановете ми за самоубийство, които нямах смелостта да осъществя сам, а и предлагаше някакъв изход, някакъв шанс за оцеляване, все пак! Предполагам, че повечето кандидати са се водили от същия мотив.

Писах на организаторите от една компютърна зала. След дълга кореспонденция най-после ме одобриха. Изпратиха ми виза, самолетен билет и малко джобни пари. Разполагах с две-три седмици, за да се подготвя. Изкъпах се, избръснах се, поспах в чисти хотелски чаршафи, сбогувах се с всички и всичко, което ме свързваше с този свят и си хванах самолета за… бъдещето. Или за оня свят.

Никой не знаеше тогава.

Като основни бенефициенти посочих двама мои братовчеди. Нямах кой знае колко роднини, за които да ми пукаше тогава. Сигурно са били приятно изненадани, когато са получили сумите. Останалото завещах на приют за бездомници. Така през второто десетилетие на 21-ви век се озовах в Америка.

Служителите от лабораторията бяха много любезни с мен. Накараха ме да подпиша един куп документи, прекарах няколко месеца в скучни психологически тестове и медицински изследвания. Хранеха ни добре и ни пускаха да се разхождаме из града (под засилена охрана, естествено). Даваха ни чисти дрехи и спяхме в удобни, меки легла, което мен перфектно ме устройваше.

Някои се опитаха да избягат преди датата на техния запис. Никога не ги видях повече. Моята дата я посрещнах с безразличие. Дори бях благодарен за храната. Сложиха ме в някакъв високотехнологичен „ковчег“ и натиснаха едно копче.

Това беше всичко. Не усетих болка.

Секунда по-късно отворих очи, за да разбера, че са минали столетия. Бях в същото тяло и в същия „ковчег“, но малко по-късно разбрах, че нито лабораторията, нито „ковчегът“, нито тялото ми имаха нещо общо с предишните. Заразили ме бяха с наноботите. Изглеждах млад и жизнен. Чувствах се прекрасно!

Светът също се беше променил. Поне моят свят. Събудих се в Станцията на Американския алианс години след като той вече не съществуваше. Бях пропуснал Промяната, въпреки че тя не пропусна да подмлади, обезсмърти и разкраси мен, като всички останали. Бях пропуснал Помирението. Бях пропуснал търговската война между Океания и Евразия. Бях пропуснал Експеримента в Пърт. Бях пропуснал Унищожението. Дори Лотарията бях пропуснал, защото се озовах направо тук горе, при вас.