Тихомир Димитров - Ново небе и нова земя

Наблюдаваше я с червените си, полудели от болка очи, разсъждаваше как да постъпи най-правилно. От тялото на гризача течеше кръв, която се стичаше надолу по загражденията и стигаше чак до земята. Плъхът напрегна всички мускули, оттласна се с мощните си задни лапи и направи опит да прескочи бодливата тел. Но се оплете в нея. Упорито се запровира между стоманените остриета, които извадиха едното му око, разцепиха носа му на две, буквално го скалпираха и оставиха дълбоки разрези по бедрата и по гърба му. Туловището на нападателя увисна от вътрешната страна на оградата. Задните му лапи все още бяха оплетени в бодливата тел. Опашката се мяташе високо във въздуха. С писък чудовището сграбчи решетката с предните си лапи и се задърпа надолу.

Хулио Алварез даде заповед за стрелба. Автоматите затрещяха в пустошта. Откосите прерязаха нападателя на две. Задните лапи и опашката останаха да висят между бодливата тел. Обезобразеният торс падна от вътрешната страна на оградата. И въпреки това чудовището беше живо! Това бе първият плъх, който успяваше да прескочи загражденията. Той запълзя по корем към тях. След себе си оставяше диря от кървави локви и разпилени черва.

Мъжете презаредиха автоматите си и стреляха. Изпразниха нови два пълнителя в него. Куршумите го подхвърляха из въздуха като парцалена топка. Когато касапницата приключи, нападателят, или това, което беше останало от него, все още дишаше! Хулио се приближи до животното, извади револвера си, натисна спусъка и с един изстрел превърна главата му в пихтия. Кръв, ситни парченца от череп и части от мозък се разплискаха по ботушите му. Той ритна торса на мъртвия си неприятел и го обърна с корема нагоре. Беше женска, точно както предполагаше! Женска и бременна. И сигурно подивяла от глад. Ето на какво се дължеше отчаяното нападение! Но имаше и друго, което му направи впечатление. Виждаше малките в утробата й през разреза, оставен от острия шип. Част от плъхчетата бяха разкъсани от куршумите, но други бяха се запазили цели. С изключение на това, че изглеждаха като разядени. Все едно някой ги беше залял с киселина.

Хулио знаеше, че когато гладуват дълго, бременните женски започват да усвояват ембрионите в тялото си като храна. Природата беше умна. Оцелееше ли майката, тя можеше да се размножи отново. Но без нея и малките отиваха по дяволите. Генетиците и нано инженерите в Пърт не бяха променили това. Те само бяха увеличили броя на ембрионите. Нормално беше при едно раждане да излизат стотина! Хулио многократно беше ставал свидетел на това през перископа. В корема на тази имаше шест-седем малки, не повече. Поне доколкото можеше да ги преброи в кървавото меле. „Шест-седем малки, — повтори си той наум — почти колкото при обикновените плъхове!“ В същото време нямаше съмнение, че си имаха работа с генетично изменен супер плъх. Размерът му го доказваше.

Хулио си погледна часовника. Десетте минути, предвидени за максимално безопасен престой навън, бяха към края си. Той огледа хоризонта наоколо. Нямаше други. Но и да имаше, Алварез не изгаряше от желание да ги посреща тук. Даде знак на останалите да разчистват и да се прибират. Вдигна палец към инженера, който от своя страна предаде заповедта му по интеркома до бункера долу да задействат електрическата ограда. За всеки случай!

Кървавите меса по шиповете почерняха. Тънки струйки дим се издигнаха към небесата. Хулио едва удържаше напъните си за повръщане. Щеше да се задуши в костюма, ако го направеше. Един от хората му си беше отишъл така преди време.

Мъжете вдигнаха с лопати обезобразения труп на гигантския плъх. Изринаха и вътрешностите, които беше оставил след себе си. Изкопаха малък изкоп, хвърлиха тялото вътре, поляха го с бензин и го запалиха. Прибраха си екипировката, инженерът сгъна антените, вдигна радиостанциите и всички заедно поеха надолу.

В началото на 21-ви век бях неизвестен журналист на свободна практика, който обикаляше редакциите и ухажваше вестникарските босове за дребен хонорар. Имах две издадени книги, но все по-малко хора четяха тогава, в годините на дигитализацията. Старите навици отиваха на кино, в буквалния и в преносния смисъл на думата. Пробвах се като телевизионен сценарист, но не ме взеха, защото нямах достатъчно връзки. Остана ми само киното. След две години успях да продам сценарий, колкото да се наям, но филмът не видя бял свят. Рекламата беше последното ми спасение.

Ето как преоткрих „топлата вода“. Най-добрият начин един талантлив текстописец да се издържа с писане тогава беше рекламата. Формите бяха кратки, а хонорарите — високи. Трябваше да измислиш само няколко думички, които да качиш на билборд. Примерно. Или една-единствена думичка, като наименование на някакъв продукт, предназначен за милиони потребители по рафтовете на супермаркетите. Или кратък сюжет за телевизионна реклама. Успееш ли да пробуташ идеята си през три нива ръководители над тебе, защитиш ли я пред фокус групите и получиш ли одобрението на клиента, ти си човекът! Банковата ти сметка расте, а докато шофираш вечер по булевардите навсякъде виждаш собствените си идеи, отпечатани в едър шрифт и окъпани в лъчите на фасадното осветление — по върховете на сградите и край основните пътни артерии. Чуваш думите си да звучат по радиото. Гледаш ги по телевизията. Изпитваш удовлетворение от професията, един вид. Виждаш резултатите от труда си. Но най-важното за мен тогава беше, че плащаха добре.